Да се вземе решение, обаче, беше доста по-лесно, отколкото да се изпълни. В сряда сутринта цялата й решителност бе събрана напълно. По някое време през деня, в някой спокоен час, тя тихо ще отведе настрана Анджела и ще й обясни как стоят нещата…
За съжаление, в сряда явно нямаше такъв час, в който хората да са спокойни и отпуснати. И четвъртък сутринта някак не изглеждаше подходяща, а след обяд Анджела имаше събрание в Института на жените, поради което вечерта изглеждаше уморена. В петък следобед имаше момент, който би могъл да свърши работа, но все пак като че ли точно това не беше въпрос, който можеше да се повдигне, докато татко показваше градината на своя обеден гост и се готвеше да го доведе обратно за следобедния чай. Така че по една или друга причина, в събота сутринта Ферълин се събуди с все още несподелената си тайна.
Трябва наистина да й кажа днес, дори ако не всичко изглежда напълно подходящо за целта. Така може да се влачи със седмици, твърдо си каза Ферълин, щом свърши с обличането.
Гордън Зелъбай беше в последната фаза на закуската си, когато тя дойде на масата. Той разсеяно прие нейната целувка за добро утро и след малко се зае с всекидневието си — кратка разходка в градината, след това в кабинета към недовършените трудове.
Ферълин хапна малко царевична каша, пийна малко кафе и прие едно пържено яйце с бекон. След две пощипвания отстрани чинията си достатъчно решително, за да откъсне Анджела от нейните размишление.
— Какво има? — попита тя от своя край на масата. — Не е ли прясно?
— О, то си е съвсем наред — каза Ферълин. — Просто случайно тази сутрин не ми се яде яйце, това е всичко.
Анджела изглеждаше безразлична, докато човек би се надявал да попита защо. Вътрешния глас сякаш подтикваше Ферълин: защо не сега? В края на краищата няма голямо значение кога, нали? Така че тя пое дъх. Във вид на въведение към въпроса, заяви:
— Всъщност, Анджела, беше ми лошо тази сутрин.
— О, така ли? — рече мащехата й и се позабави, когато посягаше към маслото. По време на повдигането на препечената си филийка с портокалово сладко, тя добави: — И на мен също. Ужасно, нали?
Сега, след като вече бе излязла на пистата, Ферълин трябваше да я измине. Тя незабавно стъпка възможността да отклони разговора.
— Мисля — продължи твърдо, — че моето прилошаване е доста специално. От този вид, който се получава, когато някой би могъл да очаква бебе, ако разбираш какво имам предвид.
Анджела я разглежда известно време със замислен интерес и бавно кимна.
— Разбирам — потвърди тя. С грижливо внимание намаза следващия участък на филийката си с масло и добави портокалово сладко. След това отново вдигна поглед. — Моето също — каза тя.
Ферълин леко зяпна, когато втренчи очи в нея. За свое изумление и смущение, тя се почувства леко шокирана… Но… Е, в края на краищата, защо не? Анджела беше само с шестнайсет години по-възрастна от нея, така че всичко това беше съвсем естествено, наистина, само че… Е, просто никой не беше предполагал… Не изглеждаше съвсем… Татко в края на краищата беше три пъти дядо от своя първи брак…
И освен това беше толкова неочаквано… Някак не изглеждаше правдоподобно… Не че Анджела не беше чудесна личност и Ферълин бе много привързана към нея… но някак като към способна по-голяма сестра… Имаше нужда от известно свикване с…
Тя продължаваше да се взира в Анджела, неспособна да намери подходящи думи, защото всичко се бе преобърнало наопаки…
Анджела на виждаше Ферълин. Тя гледаше право над масата, през прозореца, много по-далече от голите, полюшващи се клони на кестена. Тъмните й очи бяха ярки и блестящи.
Блясъкът се засили и заискри в две капчици, увиснали на долните й клепачи. Те набъбнаха, преляха и потекоха надолу по бузите на Анджела. Някаква парализа все още сковаваше Ферълин. Тя никога не бе виждала Анджела да плаче. Анджела на беше такава…
Анджела се наведе напред и сложи лице върху ръцете си. Ферълин скочи, сякаш бе внезапно освободена. Тя изтича при Анджела, обгърна я с ръце и усети треперенето й. Прегърна я по-силно, поглади косата й и замънка тихо и успокоително.
В паузата, която последва, Ферълин не можа да се избави от чувството, че се е вмъкнал някакъв странен елемент на разместване. Не беше точно размяна на ролите, защото тя не бе възнамерявала да плаче на рамото на Анджела, но беше достатъчно близо до това, за да я накара да се запита дали се е събудила напълно.