Оказа се не толкова лошо, колкото би могло да бъде. За щастие думата „отрова“ стоеше на шишето с дезинфектираща течност просто за да се спазват правилата и не биваше да се приема така буквално, както бе помислила Роузи Плач. Но това не променяше трагичното намерение. Когато свърши, д-р Уилърс трепереше от безсилен, безпосочен гняв. Горката малка Роузи Плач беше само на седемнайсет години…
ГЛАВА ОСМА
СЪВЕЩАНИЕТО
Спокойствието, което Гордън Зелъбай с удоволствие си възвръщаше след състоялата се преди два дни сватба на Ферълин и Алън, бе разпръснато от нахлуването на д-р Уилърс. Докторът, все още разстроен от едва настаналата трагедия с Роузи Плач, беше във възбудено състояние, което до известна степен попречи на Зелъбай да долови целта му.
На етапи, обаче, той откри, че докторът и свещеникът са се разбрали да поискат помощта му — или по-скоро помощта на Анджела — по въпрос, който далеч не беше ясен, и че нещастието с детето на Плач бе задвижило Уилърс по-рано, отколкото бе смятал.
— Досега имахме късмет — заяви Уилърс, — но това е втори опит за самоубийство за една седмица. Всеки момент може да последва трети, този път успешен. Ние трябва да изкараме това нещо на бял свят и да освободим напрежението. Не можем да си позволим повече никакво бавене.
— Що се отнася до мен, то положително не е на бял свят. За какво става дума? — попита Зелъбай.
Уилърс го гледа известно време, после разтри челото си.
— Съжалявам — каза той. — Напоследък съм толкова разстроен от това, че забравих, че може и да не знаеш. Става дума за всички тези необясними бременности.
— Необясними? — вдигна вежди Зелъбай.
Уилърс положи максимални усилия да обясни, защо бяха необясними.
— Цялата история е толкова непонятна — завърши той, — че ние със свещеника се върнахме към предположението, че е свързана по някакъв начин с другото непонятно нещо, което ни се случи тук — с Бездението.
Зелъбай замислено го разглежда известно време. Нещо, върху което не можеше да има абсолютно никакво съмнение, бе искрената тревога на доктора.
— Предположението изглежда любопитно — започна той предпазливо.
— Положението е повече от любопитно — отговори Уилърс. — Обаче то може да почака. Това, което не може да чака, са много жени на границата на истерията. Някои от тях са ми пациентки, други ще станат и ако това напрегнато състояние не се промени бързо… — Той остави фразата недовършена, като клатеше глава.
— Много жени? — повтори Зелъбай. — Малко е смътно. Колко?
— Не мога да кажа със сигурност — призна Уилърс.
— Добре, приблизително? Трябва да сме наясно, с какво ще си имаме работа.
— Бих казал… шейсет и пет-седемдесет.
— Какво?! — вторачи се в него Зелъбай невярващо.
— Казах ти, че е дяволски проблем.
— Но щом не си сигурен, защо избра точно шейсет и пет?
— Защото такава ми е оценката — доста груба, признавам — но мисля и сам ще откриеш, че приблизително това е броят на жените в детеродна възраст в селото — поясни Уилърс.
Късно тази вечер, когато Анджела Зелъбай, видимо уморена и шокирана, си бе легнала, Уилърс каза:
— Много съжалявам, че трябваше да причиня това, Зелъбай, но тя във всички случаи скоро щеше да го научи. Моята надежда е, че другите жени може би няма да го приемат наполовина толкова обречено, колкото го прие жена ти.
Зелъбай мрачно кимна.
— Тя е великолепна, нали? Питам се как аз или ти бихме издържали подобен удар?
— Дяволска работа — съгласи се Уилърс. — Досега повечето омъжени жени вероятно не са били затруднени в мислите си, но сега, с оглед да се прекрати невротизирането на неомъжените, ще трябва и тях да разтревожим. Ала не виждам начин да го избегнем.
— Това, което ме безпокои цялата вечер, е, колко следва да им кажем — отвърна Зелъбай. — Трябва ли да оставим всичко като една мистерия и да им предоставим сами да си вадят заключенията или има по-добро решение?
— Е, по дяволите, ами то си е мистерия, не е ли така? — уточни докторът.
— Въпросът как е станало наистина е мистерия — съгласи се Зелъбай. — Но не мисля, че може да има голямо съмнение относно какво е станало. Както смятам, че и ти го съзнаваш — освен ако не опитваш нарочно да го избегнеш.
— Кажи го, все пак — предложи Уилърс. — Твоят ход на мисли може да е различен. Надявам се, че е.
Зелъбай поклати глава.
— Заключението — започна той и после внезапно прекъсна, вторачен в портрета на дъщеря си. — Господи! — възкликна той. — И Ферълин ли?… — Бавно обърна глава към лекаря. — Предполагам, отговорът е, че просто не знаеш?