Тя се измъкна навън, в малката стаичка отстрани.
— Превъзходно, мисис Зелъбай, наистина превъзходно — каза мистър Лийбъди.
Доктор Уилър взе ръката й и я стисна.
— Мисля, че направи каквото трябва, скъпа — рече той, като последва свещеника на подиума.
Зелъбай я поведе към един стол. Тя седна и се облегна назад със затворени очи. Лицето й беше бледо, изглеждаше изтощена.
— Смятам, че е по-добре да се прибереш вкъщи — заяви той.
Тя поклати глава.
— Не, ще се оправя след няколко минути. Трябва да се върна.
— Те ще се справят. Ти свърши своята част, при това много добре.
Анджела отново поклати глава.
— Знам какво вероятно изпитват тези жени. Това е абсолютно съдбоносно, Гордън. Трябва да ги оставим да зададат своите въпроси и да говорят толкова, колкото искат. Така ще преодолеят първия удар докъм времето, когато си тръгнат. Трябва да свикнат с мисълта. Трябва им усещане за взаимна подкрепа. Знам това — на мен също ми трябва. — Тя сложи ръка на главата си и отметна назад коса. — Знаеш, че това, което току-що казах, не е вярно, Гордън.
— Коя част от него, мила? Ти каза много неща.
— За това, че се радвам и съм щастлива. Преди два дни то беше съвсем, съвсем вярно. Исках бебето, твое и мое, толкова, толкова много. Сега ме е страх от него… страх ме е, Гордън.
Той по-силно прегърна раменете й. Тя опря глава в неговата с въздишка.
— Миличка, миличка — нежно гладеше косата й той. — Всичко ще бъде наред. Ще се грижим за теб.
— Да не знаеш — възкликна тя. — Да знаеш, че там има нещо, което расте и да не си сигурен какво… Това е толкова… Толкова унизително, Гордън! Кара ме да се чувствам като животно.
Той нежно целуна бузата й, като продължи да я гали по косата.
— Не бива да се безпокоиш. Готов съм да се обзаложа, че когато той или тя се появи, ще погледнеш и ще кажеш: „Божичко, това е носът на Зелъбай!“ Но ако не е така, ще го посрещнем заедно. Не си сама, скъпа, никога не трябва да се чувстваш сама. Аз съм тук и Уилърс е тук. Ние сме тук, за да ти помогнем винаги, през цялото време.
Тя обърна глава и го целуна.
— Гордън, мили — въздъхна. След това се измъкна и седна изправена. — Трябва да вървя — обяви тя.
Зелъбай известно време втренчено гледа след нея. После приближи стол до незатворената врата, запали цигара и се настрои да слуша критично настроението на селото, проявено във въпросите.