ГЛАВА ДЕСЕТА
МИДУИЧ КАПИТУЛИРА
Задачата през януари беше да се смекчи удара и да се насочват реакциите, и така да се установи едно отношение. Началното събрание би могло да се смята за успешно. То вкара малко свеж въздух и изпусна част от безпокойството; и аудиторията, подхваната, докато още беше в полузашеметено състояние, в по-голямата си част бе възприела предложението за обща солидарност и отговорност.
Можеше само да се предполага, че някои личности ще бъдат ревизирани, но и те не повече от останалите горяха от желание в личния им живот да нахлуват и да бъде на показ, пътищата им да бъдат задръстени с коли, като ококорени тълпи зяпачи надничат през прозорците им. Нещо повече, не беше трудно за двама-тримата, които жадуваха за светлините на рампата, да проумеят, че селото беше настроено да усмири всеки активно не съдействащ чрез бойкот. И ако и мистър Уилфред Уилямс да мислеше с лека тъга за оборота, който би ставал в „Коса и камък“, той излезе предан съюзник и чувствителен към изискванията на една по-дълготрайна добра воля.
След като объркването от първия удар бе последвано от усещането, че на кормилото има способни ръце; когато махалото сред младите неомъжени жени се беше успокоило между изплашената окаяност и самодоволна самонадеяност; и когато започна да се долавя атмосфера на готовност да се хванат за работа, не много различна от тази, която предшестваше ежегодния празник и изложбата на цветята, самоназначилият се комитет почувства, че поне са успели да насочат нещата в правилна посока.
Първоначалният комитет от Уилърс, Лийбъди, двамата Зелъбай и сестра Даниълс бе увеличен с нас и също с мистър Артър Крим, който бе поканен да представлява интересите на няколко възмутени изследователи от Чифлика, които сега се бяха оказали забъркани в домашния живот на Мидуич.
Но въпреки че заседанието на комитета, проведено някакви пет дни след събранието в Общинската зала, би могло справедливо да се резюмира като „дотук добре“, членовете му напълно съзнаваха, че постигнатото не можеше да се остави на самотек. Отношението, което успешно бе създадено, би могло, както всички усещаха, да се хлъзне съвсем лесно обратно към нормалните обикновени предразсъдъци, ако не се поддържа грижливо. Поне за известно време бе необходимо да бъде подкрепяно и засилвано.
— Това, което трябва да постигнем — сумира Анджела, — е нещо като сдружение в беда, каквато, доколкото знаем, то не е.
Мнението спечели одобрението на всички, с изключение на мисис Лийбъди, която изглеждаше изпълнена със съмнение.
— Но — каза тя колебливо, — смятам, че трябва да бъдем честни, знаете.
Ние я погледнахме изпитателно. Тя продължи:
— Ами, според мен, то наистина е беда, не е ли така? В края на краищата такова нещо няма да ни се случи без причина, нали? Трябва да има причина; така че не е ли наш дълг да я потърсим?
Анджела я гледаше с леко, озадачено свиване на веждите.
— Не мисля, че разбирам напълно… — започна тя.
— Добре — обясни мисис Лийбъди, — когато нещо, необикновено нещо като това, внезапно се случва на една общност, винаги има причина. Искам да кажа — вижте чумата в Египет, Содом и Гомор, този род неща.
Настъпи мълчание. Зелъбай се почувства задължен да прогони неловкостта.
— Що се отнася до мен — отбеляза той, — аз разглеждам чумата в Египет като непоучителен пример на небесно малтретиране; похват, известен днес като силова политика. Колкото до Содом… — той замлъкна и притихна, когато долови погледа на жена си.
— Ъъъъ… — каза свещеникът, тъй като нещо явно се очакваше от него. — Ъъъ…
Анджела му се притече на помощ.
— Наистина не мисля, че трябва да се тревожите за това, мисис Лийбъди. Безплодието, разбира се, е класическа форма на проклятие. Но аз не мога да си спомня нито един случай, когато възмездието е приемало формата на плодовитост. В края на краищата не изглежда особено разумно, нали?
— Зависи от плода — подхвърли мисис Лийбъди мрачно.
Отново настъпи неловка тишина. Всички, с изключение на мистър Лийбъди, гледаха мисис Лийбъди. Очите на д-р Уилърс се завъртяха, за да уловят погледа на сестра Даниълс и след това пак се върнаха към Дора Лийбъди, която не изпитваше никакво неудобство от това, че беше център на вниманието. Тя ни обходи извиняващо се с поглед.
— Съжалявам, но се боя, че аз съм причината на всичко това — сподели тя.
— Мисис Лийбъди — започна докторът.
Тя укорително вдигна ръка.