— Тук — отбеляза един ден Уилърс пред Зелъбай, — започваме да стягаме мускулите.
— Някои цитати — отговори Зелъбай, — са силно подобрени от липсата на контекст, но схващам какво искаш да кажеш. Едно от нещата, които не помагат, е бръщолевенето на глупавите бабички. По една или друга причина, това е една превъзходна възможност за свадливите дъртофелници. Де да можехме да ги спрем!
— Те са само едното зло. Има и множество други.
Зелъбай помисли известно време, после каза:
— Е, можем само да продължим с опитите. Мисля, че се справихме доста добре преди известно време, за да си нямаме повече неприятности.
— Много по-добре, отколкото човек би си помислил за възможно. И това почти изцяло се дължи на мисис Зелъбай — отвърна докторът.
Зелъбай се подвууми и после взе решение.
— Много съм загрижен за нея, Уилърс. Питам се, дали би могъл… е, да поговориш с нея.
— Да поговоря?
— Тя е по-разтревожена, отколкото показва. Това лекичко се прояви преди две-три вечери. Нямаше нищо особено, което да го предизвика. Случайно вдигнах поглед и видях, че се е вторачила в мен, сякаш ме мрази. Не е така, нали знаеш… Тогава, сякаш бях казал нещо, тя избухна: „Всичко това е много хубаво за един мъж. Той не трябва да преживява такива неща и знае, че никога няма да му се наложи. Как би могъл да разбере? Дори да има намеренията на светец, винаги е отвън. Никога не може да узнае какво е това, дори когато е нормално, така че що за представа би могъл да има сега? Или как се чувстваш, когато лежиш будна по цели нощи с унизителното съзнание, че просто си била използвана? Сякаш въобще не си личност, а само някакъв механизъм, нещо като инкубатор… И при това постоянно да се питаш, час след час, нощ след нощ, какво — просто какво ли би могло да бъде това, което си принуден на инкубираш. Разбира се, ти не би могъл да разбереш как се чувстваш при това — как би могъл! То е разрушително, то е непоносимо. Скоро ще се пръсна. Знам, че така ще стане. Не мога да продължавам така още много време.“ — Зелъбай замълча и поклати глава. — И няма нищичко, което можеш да направиш. Не се и опитах да я прекъсна. Помислих си, че е по-добре да я оставя да си го излее. Но бих се радвал, ако поговориш с нея, ако се опиташ да я убедиш. Тя знае, че всички изследвания и рентгенът показват нормално развитие, но си е наумила, че е професионално необходимо ти да го кажеш. И предполагам, че е така.
— Слава Богу, че е истина — отговори му докторът. — Не знам, какво, по дяволите, бих правил, ако не беше… но знам, че не можем просто да продължаваме така, както досега. Уверявам те, че пациентките не биха могли да се чувстват по-облекчени от този факт, отколкото съм аз. Така че не се тревожи, ще я успокоя поне по този въпрос. Тя не е първата, която мисли така и положително не е последната. Но в момента, в който разрешим едно нещо, те ще намерят друго, за което да се безпокоят. Това ще бъде много, много тежък период, във всички случаи…
За една седмица започна да изглежда, че пророчеството на Уилърс се оказва твърде бледо и слабо. Чувството на напрежение бе заразно и почти осезаемо нарастваше от ден на ден. В края на следващата седмица обединеният фронт на Мидуич печално отслабна. След като самопомощта се оказа неадекватна, мистър Лийбъди трябваше да понася все повече и повече тежестта на обществените опасения. Той не си спестяваше никакви усилия. Организираше специални дневни служби, през останалата част от деня обикаляше енориашите един по един, като ги окуражаваше, както можеше.
Зелъбай се почувствува напълно излишен. Рационализмът беше в немилост. Той пазеше необичайно мълчание и би станал и невидим, стига някой да не му го беше предложил.
— Забелязал ли си — попита той, като се отби една вечер в къщичката на мистър Крим, — забелязал ли си как те зяпат? Като че ли си се подмазвал на Създателя, за да ти даде другия пол. Ужасно е изнервящо от време на време. И в Чифлика ли е така?
— Бе започнало да става — призна Крим, — но ги пуснахме в отпуска преди ден-два. Които искаха да си отидат вкъщи, си отидоха. Другите са с медицинско, уредено от доктора. В резултат вършим повече работа. Бе започнало да става малко трудничко.
— Омаловажаваш го — каза Зелъбай. — Случайно никога не съм работил във фабрика за фойерверки, но прекрасно знам точно как изглежда това. Чувствам, че всеки момент нещо неуправляемо и доста ужасно може да избухне. И нищо не може да се направи по въпроса, освен да се чака и да се надяваш, че няма да стане. Откровено казано, как ще преживеем останалия около месец от този ад, не знам. — Той сви рамене и поклати глава.