В случая, за който тя споменаваше, мисис Брант отишла една сутрин в магазина на мисис Уелт и я намерила там без спиране да забива някаква игла в себе си и да плаче. Това не се сторило хубаво на мисис Брант, така че тя я замъкнала при доктор Уилърс. Той й дал някакво успокоително и щом се почувствала по-добре, обяснила, че когато сменяла пелените на бебето си, го боднала с игла. При което, според разказа й, бебето втренчило в нея златните си очи и я накарало да започне да си забива иглата в тялото.
— Ами да, Боже мой! — възрази Уилърс. — Ако можеш да ми посочиш по-явен пример на истерично разкаяние — власеници или нещо от сорта — ще ми бъде много интересно да го чуя.
— Според теб и с Хариман ли е така? — настояваше Джанет.
Защото един ден Хариман се бе появил в хирургията на Уилърс в шокиращо състояние. Разбит нос, два-три избити зъба и двете очи насинени до черно. Бил нападнат, както твърдеше, от трима непознати мъже, но никой друг не ги бе видял. От своя страна две момчета от махалата твърдяха, че са видели през прозорците Хариман бясно да се налага по главата със собствените си юмруци. А на следващия ден някой забелязал синина върху лицето на бебето на Хариман.
Д-р Уилърс сви рамене.
— Ако Хариман се бе оплакал, че е нападнат от група розови слонове, нямаше да се изненадам много — заяви той.
— Добре, щом не искаш да вмъкнеш това, аз ще напиша допълнителен доклад — каза Джанет.
И го направи. Завърши го така:
„Това не е, по мое мнение и мнение на останалите, с изключение на д-р Уилърс, въпрос на истерия, а прост факт.
Положението, според мен, трябва да се признае, а не да се замазва с обяснения. Необходимо е да се изследва и разбере. Сред по-мекушавите има тенденция да го приемат суеверно и да приписват на бебетата магическа сила. Такъв тип глупости не са от полза за никого и дават почва за онова, което Зелъбай нарича «нелегална вяра във вещици». Наложително е да се направи безпристрастно изследване.“
Едно изследване, макар и в по-общи линии, беше и темата на третия доклад на д-р Уилърс, който бе във формата на протест, и завършваше така:
„На първо място не виждам защо военното разузнаване въобще се интересува от това; на второ, че то явно е изключително тяхна грижа, е възмутително. Подходът е позорно неправилен. Някой трябва да прави щателни изследвания на тези деца — аз, разбира се, си водя бележки, но те са обикновени наблюдения на един общ лекар. В работата трябва да се включи екип от експерти. Мълчах преди ражданията, защото смятах и още смятам, че така беше по-добре за всички и особено за майките, но това вече не е необходимо.
Свикнахме с идеята за военна намеса в науката в разнообразни области, в много от тях абсолютно излишна — но това е наистина абсурдно! Направо е скандално, че такова явление продължава да се премълчава, така че остава практически неизучавано.
Това не е просто вид обструкционизъм, то си е чист скандал. Не вярвам да е невъзможно да се направи нещо, дори при спазване правилата на държавната тайна, ако е необходимо. Една прекрасна възможност за изследване на сравнителното развитие просто се пропуска.
Помислете си само за силите, които се хвърлят за елементарни наблюдения на четворките и петорки близнаци и след това погледнете материала, който имаме тук. Шейсет и едно подобия — толкова еднакви, че повечето от техните мними майки не могат да ги различат. (Те го отричат, но е истина). Помислете за работата, която би трябвало да се извърши върху сравнителното въздействие на околната среда, обучението, общуването, храненето и всичко останало. Това, което става тук, е изгаряне на книгите, преди да са написани. Нещо трябва да се направи по въпроса, преди да се пропуснат още възможности.“
Всички тези изложения доведоха до скорошно посещение на Бърнард и до един следобед на доста настървено обсъждане. То завърши само частично смекчено от неговите обещания да размърда Министерството на здравеопазването за бързи практически действия.
След като другите си бяха отишли, той каза:
— Сега, когато официалният интерес към Мидуич не трябва да стане по-явен, той би могъл да бъде много полезен и фактически да помогне да се избегнат неудобства по-късно, ако успеем да си осигурим отзивчивостта на Зелъбай. Мислиш ли, че можеш да ми уредиш среща с него?
Позвъних на Зелъбай, който веднага се съгласи, така че след вечеря заведох Бърнард в Кайл Мейнър и го оставих там да разговаря. Той се върна в нашата къща след около два часа и изглеждаше замислен.
— Е — попита Джанет, — какво направи с мъдреца на Мидуич?
Бърнард поклати глава и ме погледна.