— Накара ме да се замисля — отвърна той. — Повечето от докладите бяха чудесни, Ричард, но се съмнявам, че си разбрал всичко правилно. О, наистина има много приказки, които изглеждат високопарно дърдорене, знам, но това, което ти си ми предавал, се отнася прекалено много за начина и твърде малко за същността.
— Съжалявам, ако съм те заблудил — съгласих се аз. — Трудното при Зелъбай е, че същността често се изплъзва и не рядко е само засегната. Немного от това, което казва, е факт, който би могъл да се докладва. Той е склонен да споменава нещата в крачка и докато помислиш над тях вече не знаеш дали ги е извел след сериозни размишления или просто си играе с хипотези. Нито пък, ако е за въпрос, си сигурен колко е загатнал той и колко си подсказал ти.
Бърнард кимна разбиращо.
— Сега оценявам това. Току-що получих доза от него. Той употреби цели десет минути към края, за да ми каже, че едва напоследък е започнал да се пита дали цивилизацията не е, от биологична гледна точка, форма на упадък. Оттам продължи да се чуди дали пролуката между homo sapiens и останалите не е прекалено широка, с предположение, че може би щеше да е по-добре за нашето развитие, ако е трябвало да се състезаваме с условията за живот на някой друг мислещ или полумислещ вид. Сигурен съм, че като цяло не беше неясен, но да ме обесят, ако мога да доловя яснотата. Едно нещо, обаче, е съвсем явно: колкото и разпилян да изглежда, не пропуска много… Между другото, той е не по-малко убедителен от доктора по отношение на наблюдението от експерти, особено за тази „принуда“, но в неговия случай подходът е от противоположната страна: Зелъбай не я смята за истерия и гори от нетърпение да узнае какво представлява. Освен това май си изпуснал една подробност — знаеше ли, че дъщеря му се е опитвала онзи ден да изведе своето бебе на разходка с колата си?
— Не — отговорих. — Какво искаш да кажеш с това „се е опитвала“?
— Само, че след няколко километра е трябвало да се откаже и да се върне. Не му е харесало. Както той се изрази: за едно дете да е завързано за полата на майка си е лошо, но за една майка да е вързана за пелените на бебето си е сериозно. Струва му се, че е време да се предприеме нещо по този въпрос.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
ВЪЗНИКВАЩИ ВЪПРОСИ
По различни причини изтекоха близо три седмици, преди Алън Хюз да се освободи и да дойде на гости за уикенда, така че изразеното от Зелъбай намерение да се предприеме нещо трябваше да бъде отложено дотогава.
По това време нежеланието на Децата (вече започнали да придобиват едно главно Д, за да ги различават от останалите деца) да ги местят извън най-близките околности, бе станало общоизвестно на селото явление. Беше досадно, защото изискваше да се намира някой, който да се грижи за бебето, докато майката отиваше до Трейн или другаде, но не го приемаха много сериозно — не изглеждаше като нещо повече от дребно неудобство. Бе просто поредното от многото, така или иначе неизбежни при бебетата.
Зелъбай нямаше толкова безгрижно отношение, но изчака до неделя следобед, за да изложи въпроса пред зетя си. Тогава, сравнително сигурен, че ще имат време без да бъдат прекъсвани, той заведе Алън до шезлонгите под кедровото дърво на поляната, където никой не би могъл да ги подслушва. Щом седнаха, пристъпи към въпроса със съвсем обичайна прямота.
— Това, което искам да кажа, момчето ми, е следното: бих се чувствал по-добре, ако отведеш Ферълин далеч оттук. И смятам, че колкото по-скоро, толкова по-добре.
Алън го погледна с изненада, която премина в леко смръщване.
— Мислех за пределно ясно, че нищо не искам по-силно от това тя да е при мен.
— Разбира се, че е така, скъпо момче. Не е възможно да не се разбере. Но в момента съм загрижен за нещо, което е по-важно, а не се бъркам в личните ви отношения. Мисля не толкова какво някой от двама ви иска или би искал, а какво трябва да се направи — за доброто на Ферълин, не за твоето.
— Тя иска да се махне. Веднъж вече се е канела да си дойде — напомни му Алън.
— Знам. Но е опитвала да вземе и бебето със себе си, и то я е върнало обратно, точно както я доведе тук и първия път, и точно, както изглежда, ще направи, ако тя опита отново. Следователно трябва да я отведеш оттук без бебето. Ако успееш да я убедиш да направи това, можем да уредим да се грижат за него тук отлично. Признаците са, че ако то всъщност не е при нея, няма да може да окаже — вероятно няма да може — да упражни някакво влияние, по-силно от естествената привързаност.
— Но според Уилърс…
— Уилърс вдига голям шум, за да се предпази от страха. Той отказва да види това, което не иска да види. Не мисля, че има голямо значение каква софистика използва, за да се успокои, докато тя не въвлече и нас, останалите.