— Искаш да кажеш, че тази истерия, за която той говори, не е истинската причина Ферълин и останалите да се върнат тук?
— Добре, какво е истерията? Функционалното разстройство на нервната система. Естествено, нервната система на много от тях претърпя забележимо напрежение, но грешката на Уилърс е, че спира там, където трябваше да започне. Вместо да се изправи пред факта и честно да се запита защо реакцията приема точно такъв вид, той се крие зад димната завеса на баналности около дълъг период на сдържано безпокойство, и така нататък. Не го обвинявам. Много му дойде досега; уморен е и заслужава почивка. Но това не означава, че трябва да го оставим да замъглява фактите, както се опитва да прави. Например, въпреки че го е видял, не е признал, че нито една от неговите „истерии“ някога се е проявила, без да присъства някое от бебетата.
— Така ли е? — попита Алън изненадан.
— Без изключение. Усещането за принуда се наблюдава само в съседство с някое бебе. Като се отдели бебето от майката — или може би трябва да се каже като се отдалечи майката от съседството на което и да е бебе, принудата започва да отслабва и постепенно изчезва. У някои изчезва по-бавно, отколкото у други, но става именно това.
— Но не разбирам… искам да кажа, как се осъществява тя?
— Нямам никаква представа. Чуват се предположения, че може да е някакъв вид хипноза, но какъвто и да е механизмът, убеден съм, че той се упражнява преднамерено и нарочно от детето. За пример може да послужи случаят с мис Лам: когато за нея бе физически невъзможно да се подчини, принудата бързо бе прехвърлена на мис Латърли, която преди това никога не я е изпитвала, и в резултат бебето постигна своето и се върна тук, както и останалите. А откакто се върнаха, никой не е успял да ги изведе на повече от десет километра от Мидуич. Истерия, казва Уилърс. Една жена започва, другите подсъзнателно я приемат и така проявяват същите признаци. Но ако бебето е настанено тук, в съседство, майката може да отиде до Трейн или където поиска, без всякакви пречки. Това, според Уилърс, е възможно просто защото подсъзнанието й не е настроено да възприема, че нещо ще стане, когато тя е сама, и то не става. Но аз мисля иначе. Ферълин не е в състояние да изведе бебето; но ако реши да замине и го остави тук, нищо не може да я спре. Твоята задача е да й помогнеш да го реши.
Алън се замисли.
— Нещо като да й поставя ултиматум — да я накарам да избира между бебето и мен? Не е ли малко грубо и… ъъъ… фундаментално?
— Скъпо мое момче, бебето вече постави ултиматум. Твоята задача е да изясниш положението. За теб единственият възможен компромис е да се подчиниш на предизвикателството на бебето и да дойдеш да живееш тук.
— Което във всички случаи не мога да направя.
— Много добре тогава. Ферълин отклонява въпроса вече от няколко седмици, но рано или късно ще трябва да се изправи пред него. Твоята работа е първо да я накараш да осъзнае препятствието и след това да й помогнеш да го преодолее.
Алън бавно каза:
— Ама че дреболия да й поискаш, а, не е ли така?
— Нима е дреболия да се поиска другото от един мъж, когато бебето не е негово?
— Хм — изсумтя Алън.
Зелъбай продължи:
— При това бебето всъщност не е и нейно, иначе не бих говорил съвсем по този начин. Ферълин и другите са жертви на насилствено задължение: те измамно са въвлечени в абсолютно фалшива ситуация. Някакъв изтънчено самонадеян трик ги е направил това, което ветеринарите наричат приемни майки; отношение, малко по-интимно от това на една мащеха, но подобно по вид. Това бебе няма абсолютно нищо с нито един от вас — като се изключи фактът, че по необясним начин тя е била поставена в положение, което я е принудило да го изхрани. То е толкова далече оттам да принадлежи на някого от вас, че не спада към никоя известна расова класификация. Дори Уилърс бе принуден да го признае. Но ако типът е неизвестен, явлението не е — нашите предшественици, които не са притежавали сляпата вяра на Уилърс в научните статии, са имали дори название за него: наричали сa такива същества сменени деца. Никаква подобна случка не би била за тях толкова странна, колкото за нас, защото те са страдали само от религиозен догматизъм, който не е толкова догматичен, колкото научния. Идеята за сменените деца, следователно, освен че съвсем не е нова, е едновременно и стара, и така широко разпространена, че не е правдоподобно да е възникнала и да се е задържала толкова дълго без причина и нови потвърждения от време на време. Вярно е, че не се среща описание на явлението, което да се е случило в мащаб като този, но количеството в този случай не променя характера на събитието — то просто го потвърждава. Всички тези шейсет и едно златооки бебета, които имаме тук, са неканени гости, сменени деца: те са кукувичета. И важното за тези кукувичета не е как яйцата им са попаднали в гнездото, нито защо е избрано точно това гнездо. Истинският проблем се появява след излюпването им — какво всъщност ще се опитат да направят тогава. А то каквото и да е, ще бъде мотивирано от инстинкт за самосъхранение — инстинкт, който се характеризира предимно с върховна безмилостност.