Алън се замисли за малко.
— Наистина ли смяташ, че в случая се базираш на логична аналогия? — попита той притеснено.
— Съвършено сигурен съм — потвърди Зелъбай.
Двамата за известно време потънаха в мълчание — Зелъбай излегнат на стола си, с ръце под главата, Алън с вперен през поляната невиждащ поглед.
— Добре — най-после каза той. — Предполагам, че повечето от нас се надяваха след като бебетата веднъж се родят нещата да се оправят. Признавам, че сега работата изглежда така. Но какво очакваш да се случи?
— Аз съм само в очакване, без да знам на какво точно… ала не мисля, че ще бъде нещо приятно — отговори Зелъбай. — Кукувицата оцелява, защото е безмилостна и целенасочена. Точно затова се надявам, че ще отведеш Ферълин и ще я държиш надалече.
— От тази история в никакъв случай няма да излезе нещо добро. Положй върховни усилия да я накараш да забрави своето сменено дете, за да има нормален живот. Без съмнение това отначало ще бъде трудно, но не чак толкова, ако тя си роди свое собствено дете.
Алън потри гънките на челото си.
— Действително е трудно — каза той. — Въпреки начина, по който стана, тя наистина изпитва майчински чувства към бебето. Нещо като физическа привързаност и чувство за дълг.
— Но, естествено! То точно така действа. Точно затова горката птица се изтрепва до смърт, за да изхрани ненаситното кукувиче. Един вид самосъхранение, както ти казах — груба експлоатация на естествената склонност. Съществуването на такава склонност е важно за поддържането на вида, но в края на краищата в едно цивилизовано общество ние не можем да си позволим да задоволяваме всичките си естествени потребности, нали? В този случай Ферълин трябва просто да откаже да бъде изнудвана чрез най-добрите си инстинкти.
— Ако — започна бавно Алън, — ако детето на Анджела се бе оказало едно от тях, ти какво щеше да направиш?
— Това, което те съветвам да направиш за Ферълин. Щях да я отведа оттук. Щях също да прекъсна връзката ни с Мидуич, като продам тази къща, колкото и да сме привързани към нея. Това може все още да се наложи, въпреки че тя не е пряко засегната. Зависи как ще се развият събитията. Ще почакаме и ще видим. Изгледите са неизвестни, но не ме е грижа за логически умозаключения. Следователно, колкото по-скоро Ферълин се измъкне оттук, толкова по-щастлива ще бъде. Не предлагам аз да й говоря по въпроса. Първо, това е проблем, който трябва да решите помежду си. Второ, съществува рискът, че като изразя в кристален вид едно не много ясно опасение, мога да извърша нещо неправилно — да го превърна в предизвикателство, което трябва да се приеме, например. Ти можеш да предложиш положителна алтернатива. Обаче ако ти е трудно и имаш нужда от нещо, за да наклониш везните в своя полза, Анджела и аз ще те подкрепим изцяло.
Алън бавно кимна.
— Надявам се да не бъде необходимо. Не мисля, че ще потрябва. И двамата знаем, че всъщност не можем просто да продължаваме така. Сега, когато ми даваш тласък, ще разрешим въпроса.
Те продължиха да седят в мълчалив размисъл. Алън изпитваше известно облекчение, че разпокъсаните му чувства и подозрения бяха събрани вместо него в нещо, което изискваше действия. Бе му направило силно впечатление и това, че не можеше да си спомни предишен разговор със своя тъст, в който Зелъбай, презрително отхвърляйки едно след друго редица съблазнителни отклонения, да се е придържал толкова здраво към своя курс. Нещо повече, предположенията, които биха могли да възникнат, бяха интересни и многобройни. Той самият беше готов да повдигне едно-две, когато бе възпрян от вида на Анджела, която пресичаше ливадата към тях.
Тя седна на един стол от другата страна на мъжа си и поиска цигара. Зелъбай й подаде и протегна запалена клечка. Гледаше я, докато всмука няколко пъти.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Не съм съвсем сигурна. Току-що говорих с Маргарет Хаксби по телефона. Отишла си е.
Зелъбай повдигна вежди.
— Искаш да кажеш, че е напуснала?
— Да. Обаждаше се от Лондон.