Мястото над и около камината беше запазено за други домашни спомени. Заедно с портретите на бащата и майката на Гордън Зелъбай, брат му и двете му сестри, висеше подобие на Ферълин и нейната майка, мисис Зелъбай Номер Едно.
Портрет на Анджела, настоящата мисис Гордън Зелъбай, стоеше над централната мебел и фокуса на стаята — голямото, покрито с кожа бюро, където бяха написани Трудовете.
Напомнянето за Трудовете накара Алън да се запита, дали не би могъл да намери по-подходящо време за посещението си, защото нов Труд беше в процес на зараждане. Това бе демонстрирано от известна разсеяност на мистър Зелъбай в момента.
— Винаги става така, когато ферментира — бе му обяснила Ферълин. — Част от него сякаш се губи. Той излиза на дълги разходки, не може да разбере къде е и се обажда вкъщи, за да го приберат; и така нататък. Малко е трудно за понасяне, докато трае, но всичко се оправя отново, когато най-после започне да пише книгата. Докато продължава, трябва просто да бъдем твърди с него и да следим да си изяжда яденето и прочие.
Въобще стаята с удобните си столове, подходящото осветление и дебелия килим, порази Алън като практически резултат от възгледите на собственика си за уравновесения живот. Той си спомни, че в „Докато ни има“ — единственият от Трудовете, който досега бе прочел — Зелъбай третираше аскетизма и презадоволяването като еднакви доказателства за неприспособяване. Това бе интересна, но, смяташе той, мрачна книга. Според него авторът й не придаваше нужната тежест на факта, че младото поколение бе по-динамично и доста по-проницателно от това, което го бе предшествало…
Най-после музиката завърши с изящен поклон и престана. Зелъбай спря апарата с едно копче на страничната облегалка на своя фотьойл, отвори очи и погледна Алън.
— Надявам се, че нямате нищо против — извини се домакинът. — На човек му се струва, че щом Бах е започнал своя мотив, трябва да му се позволи да го завърши. Освен това — прибави той, като хвърли поглед към грамофона, — още ни липсва кодекс за отношение към тези новости. Нима изкуството на музиката заслужава по-малко уважение, само защото той не присъства лично? Кое е коректното? Аз да се съобразявам с вас, вие да се съобразявате с мен, или двамата с вас да се съобразяваме с гения, та дори и да е косвено? Никой не може да ни каже. Никога няма да узнаем. Ние май не сме добри във включването на новостите в нашия светски живот, нали? Светът на книгите по етикет се разпадна на части в края на миналия век и оттогава не е имало етичен кодекс, който да ни каже как да се отнасяме с нещата, изобретени след това. Няма дори правила, които един индивид би могъл да наруши, което само по себе си е поредно взривяване на свободата. Доста жалко, не мислите ли?.
— Ъъъ, да — каза Алън. — Аз, ъъъ…
— Така че, запомнете — продължи мистър Зелъбай. — Мъничко е демоде даже да се забелязва съществуването на проблема. Истинският плод на този век малко се интересува от създаването на търпими отношения с новостите. Той просто алчно ги награбва, щом се появят. Само когато се срещне с нещо наистина голямо, той изобщо осъзнава някой социален проблем и тогава, вместо да отстъпи, започва да дрънка за невъзможни начини да се излезе от положението — да не се изобретява, да се оказва натиск — както е с въпроса за Бомбата.
— Ъъъ, да, предполагам, че е така. Това, което аз…
Мистър Зелъбай отбеляза липсата на жар в отговора.
— Когато човек е млад — каза той разбиращо, — необичайният, нерегулиран, ден за ден начин на живот има романтичен аспект. Но това, трябва да се съгласите, не са насоките, в които е редно да се отправя един сложен свят. За щастие, ние на Запад все още запазваме скелета на нашата етика, но има признаци, че за старите кости се оказва трудно да носят уверено тежестта на новите знания, не мислите ли?
Алън пое въздух. Спомени за предишно заплитане в паяжината на проповедите на Зелъбай го тласнаха към директно решение.
— Всъщност, сър, исках да ви видя по съвсем друг въпрос — заяви той.
Когато Зелъбай забелязваше прекъсване на своите размишления на глас, беше свикнал да приема кротко повечето от тях. Сега отложи по-нататъшното разглеждане на етическия скелет, за да се осведоми:
— Но, разбира се, драги мой. Непременно. Какъв е той?
— Той е… ами, отнася се за Ферълин, сър.
— Ферълин? О, да. Боя се, че тя замина за ден-два в Лондон да види майка си. Ще се върне утре.
— Ъъъ… Тя се върна днес, мистър Зелъбай.