— В който случай и при положение, че неподходящ брой поеме този път, не смяташ ли, че съществува възможност да се предприемат контрастъпки, за да се спре това дезертьорство?
— Но ако, както казваш, те не искат разгласяване…?
— Не от властите, скъпа. Не. Аз се питах какво би станало, ако се окаже, че децата се противопоставят на изоставянето също така, както и на преместването.
— Но ти наистина ли мислиш…
— Не знам. Просто правя всичко възможно да се поставя на мястото на едно кукувиче. Като такова, както си представям, ще негодувам от всичко, което има изгледи да намали вниманието към моите удобства и самочувствие. Всъщност, дори няма нужда да си кукувица, за да изпитваш това. Аз само подхвърлям предположението, нали разбираш, че наистина ми се струва, че си заслужава да се постараем Ферълин да не бъде заклещена тук, ако се случи такова нещо.
— И да се случи, и да не се случи, ще й бъде по-добре, ако не е тук — кимна Анджела. — Можеш да й предложиш за начало две-три седмици престой, докато видим какво става — обърна се тя към Алън.
— Много добре — отговори Алън. — Това ми дава опорна точка, от която да тръгна. Къде е тя?
— Оставих я на верандата.
Семейството го гледаше, докато прекоси поляната и изчезна зад ъгъла на къщата. Гордън Зелъбай вдигна вежда към жена си.
— Няма да е много трудно, мисля — каза Анджела. — Естествено, тя копнее да бъде с него. Пречката е нейното чувство за дълг. Този конфликт й вреди, изтощава я.
— Всъщност, колко е привързана към бебето?
— Трудно е да се каже. Има толкова голям обществен и традиционен натиск върху жената при този род неща. Инстинктът за самосъхранение те кара да се приспособяваш към общоприетото. Личната честност изисква време, за да се утвърди… ако това й се разреши въобще.
— Не и при Ферълин, разбира се? — Зелъбай изглеждаше засегнат.
— О, и при нея, сигурна съм. Но тя още не е стигнала дотам. Всичко това й дойде прекалено много, нали разбираш. Преживя всички неудобства и притеснения на бременността така, както ако беше нейно — и сега, след всичко, трябва отново да се адаптира към биологичния факт, че то не е нейно, че тя е само приемна майка, както ти го наричаш. Това трябва да изисква огромни усилия. — Анджела замълча, като гледаше замислено към ливадата. — Всяка вечер произнасям благодарствена молитва — добави тя. — Не знам къде отива, но просто искам някъде да е известно колко съм признателна.
Зелъбай посегна и взе ръката й. След няколко минути отбеляза:
— Чудя се, дали някога е имало по-глупави, по-неуместни и по-невежо употребени думи от „майката природа“. Именно защото природата е неимоверно безмилостна, неприятна и жестока, е станало необходимо да се измисли цивилизацията. Дивите животни се смятат за свирепи, но най-разярените от тях започват да изглеждат почти опитомени, когато се погледне покварата, изискваща се от оцелелите в морето; колкото до насекомите, техният живот се поддържа само от заплетени процеси на фантастичен ужас. Няма по-неверен възглед от този за уюта, създаван от „майката природа“. Всеки вид трябва да се бори, за да оцелее и той прави това с всички достъпни му средства, колкото и да са отвратителни — освен ако инстинктът му за оцеляване отслабне от сблъскване с друг инстинкт.
Анджела се възползва от паузата, за да вмъкне с леко нетърпение:
— Не се съмнявам, че постепенно разработваш нещо, Гордън.
— Да — призна си Зелъбай. — Отново разработвам кукувиците. Те са много определени оцеляващи. Толкова решителни, че всъщност с тях може да се направи само едно нещо, когато са ти заселили гнездото. Както знаеш, аз съм хуманен човек; мисля дори, че бих могъл да кажа добър по природа.
— Можеш, Гордън.
— Следващия ми недостатък е, че съм цивилизован. По тези причини няма да съумея да стигна дотам, че да одобря това, което трябва да се направи. Нито пък дори когато схванем колко е препоръчително, ще направят това останалите. И така, като горкия женски дрозд, ще храним и отглеждаме чудовището и ще предадем нашия собствен вид… Странно, не мислиш ли? Можем да удавим едно котило котенца, които с нищо не ни заплашват, но тези създания грижливо ще отхранваме.
Анджела седя неподвижно известно време. След това обърна глава и го изгледа продължително и твърдо.
— Имаш предвид онова… което би трябвало да се направи, нали, Гордън?
— Да, скъпа.
— Не се връзва с теб.
— Както отбелязах. Но все пак това е положение, в което никога досега не съм бил. Хрумна ми, че „живей и остави другите да живеят“ е част от покровителство, което е предварително застраховано. Откривам сега, когато усещам — което никога не съм очаквал да усетя — че положението ми като връх на творението е застрашено и това никак не ми харесва.