Зелъбай предложи, както всъщност и всички ние, няколко сондажа за съдействие, но не постигна никакъв напредък. Който и отдел да ги бе назначил, беше подбрал шампиони по дискретност, но ни се струваше, че колкото и за важна да се смяташе дискретността в по-широк мащаб, малко повече общителност в землячеството би им носила повече информация при по-малко усилия. При все това, беше факт: те биха могли, доколкото знаехме, да пишат полезни доклади донякъде. Можехме само да ги оставим да дебнат по избрания от тях начин.
Колкото и интересни да са били Децата от научна гледна точка през първата година от живота си, тогава малко нещо около тях предизвикваше по-нататъшни опасения. Освен тяхната продължаваща съпротива на всеки опит да бъдат отдалечени от Мидуич, останалото от силата им да принуждават се проявяваше меко и рядко. Те бяха, както бе казал Зелъбай, забележително чувствителни и самостоятелни бебета — докато никой не ги пренебрегваше и не прекършваше волята им.
В тази фаза много малко неща в тях можеха да подкрепят злокобните предположения на суеверните бабички, или, ако е за въпрос, различно поднесените, но едва ли по-малко мрачни прогнози на самия Зелъбай и както времето си минаваше в неочаквано спокойствие, Джанет и аз не бяхме единствените, които започнаха да се питат дали всички ние не сме се заблудили, дали необикновените качества на децата не започват да избледняват и дали няма да изгубят значението си, когато те пораснат.
И тогава, в началото на следващото лято, Зелъбай направи откритие, което май бе убягнало на Фриймонови при цялото им добросъвестно бдение.
Той мина през нашата къща в един слънчев следобед и безмилостно ни измъкна. Протестирах, че прекъсва работата ми, но човек не можеше да се отърве от него.
— Знам, драги мой, знам. Пред мен стои образът на моя издател със сълзи в очите. Но това е важно. Трябват ми надеждни свидетели.
— На какво? — попита Джанет без ентусиазъм.
Зелъбай поклати глава.
— Няма да правя подсказващи изказвания, да посявам семена. Просто ви моля да наблюдавате един експеримент и да си извадите заключенията. Ето тук — той бръкна в джоба си, — е нашият апарат.
Сложи на масата мъничка дървена кутийка с орнаменти, наполовина колкото кибрит и една от онези играчки, състояща се от два невероятно преплетени гвоздея, които лесно се отделят един от друг, ако ги наместиш както трябва. Той вдигна дървената кутийка и я разклати. Вътре нещо тракаше.
— Ечемичени бонбони — обясни той. — Едно от произведенията на безотговорната японска изобретателност. Няма никакви видими начини за отваряне, но ако помръднеш настрана тази тук инкрустация, тя се отваря безпроблемно и ето ти твоето бонбонче. Защо някой ще си прави труда да конструира такова нещо си знаят само японците, но за нас то ще се окаже, смятам, много полезна вещ. Сега кое момче от Децата да изпитаме първо?
— Нито едно от тези бебета още няма и година — напомни Джанет малко хладно.
— Във всяко отношение, освен по реална продължителност, те са, както много добре знаеш, съвсем добре развити двегодишни деца — възрази Зелъбай. — И във всички случаи това, което предлагам, не е съвсем тест за интелигентност… или може би е?… — той замълча неуверено. — Трябва да призная, че не съм сигурен по този въпрос. Обаче той няма голямо значение. Само назовете детето.
— Добре. На мисис Брант — предложи Джанет.
И така отидохме при мисис Брант.
Мисис Брант ни поведе към малката си задна градинка, където беше детето в кошарка. То изглеждаше, както бе подчертал Зелъбай, двегодишно във всяко отношение и много умно при това. Зелъбай му даде дървената кутийка. Момченцето я взе, погледна я, откри, че хлопа и я разклати възторжено. Гледахме го как реши, че е кутийка и неуспешно се опита да я отвори. Зелъбай го остави малко да си поиграе с нея, след това извади бонбонче и го размени за кутийката, все още неотворена.
— Не виждам какво трябва да покаже това — заяви Джанет, когато си отидохме.
— Търпение, скъпа — каза с укор Зелъбай. — Кого да проверим отново, пак момче?
Джанет посочи свещеника, като живеещ наблизо. Зелъбай поклати глава.
— Не, не става. И момиченцето на Поли Ръштън също би било под ръка.
— Има ли значение? Всичко това изглежда много загадъчно — рече Джанет.
— Искам свидетелите ми да са удовлетворени — обясни Зелъбай. — Опитайте с друго.
Разбрахме се за детето на по-възрастната мисис Дори. То направи същото изпълнение, но след като малко си поигра с кутийката, му я върна и го загледа в очакване. Зелъбай, обаче, не я взе от него. Вместо това му показа как да я отвори, остави го да се справи само и да вземе бонбончето. След това пъхна вътре друго, затвори кутийката и отново му я подаде.