— Опитай пак — предложи му той и видяхме как момченцето лесно отвори кутията и взе второто бонбонче.
— Сега — добави Зелъбай, когато излязохме, — се връщаме към експонат Първи, бебето на Брант.
Отново в градината на мисис Брант той даде на детето в кошарката кутийката, както и първия път. Детето я грабна нетърпеливо. Без всякакво колебание то намери и отмести капачето, и измъкна бонбончето, сякаш бе правило това стотици пъти. Зелъбай погледна нашите втрещени физиономии с развеселено намигване. Отново взе и напълни кутийката.
— Добре, назовете друго момче — каза Зелъбай.
Посетихме три, в различни краища на селото. Те отваряха кутийката, сякаш отлично я познаваха и се уверяваха в съдържанието й без отлагане.
— Интересно, нали? — отбеляза Зелъбай. — Сега нека започнем с момичетата.
Извършихме отново същата процедура, само че този път той показа на третото, а не на второто дете тайната за отварянето на кутийката. След това нещата тръгнаха точно както преди.
— Очарователно, не мислите ли? — сияеше Зелъбай. — Искате ли да опитаме и с тази игра с пироните?
— По-късно, може би — отказа Джанет. — Точно в момента бих искала малко чай.
И ние го върнахме в нашата къща.
— Идеята с кутийката беше добра — скромно се поздрави Зелъбай, като лакомо поглъщаше сандвич с краставица. — Просто, неоспоримо и проведено без затруднения.
— Значи ли това, че си опитвал върху тях и други идеи? — попита Джанет.
— О, доста. Някои се оказаха прекалено трудни, а от други не можеше да се извади напълно надеждно заключение… и освен това, бях разбрал нещата не както трябва.
— А сигурен ли си, че сега си ги разбрал? — попита Джанет. — Защото аз не съм убедена за себе си.
Той я погледна.
— Мисля, че по-скоро си ги разбрала. Както и Ричард. Няма защо да се стеснявате да си го признаете.
Той си взе друг сандвич и ме погледна изпитателно.
— Предполагам — отговорих му аз, — очакваш да кажа, че експериментът ти показва, че каквото знае едно момче, го знаят всичките други момчета, макар момичетата да не го знаят и обратно. Е, добре тогава, изглежда че точно това показва… освен ако няма капан някъде.
— Трябва да признаеш, че това, което експериментът изглежда че показва, е малко повечко, отколкото който и да било е в състояние да гътне наведнъж.
— Виждам. Да. Разбира се, аз самият стигнах до този извод на етапи — кимна той.
— Но това ли беше, което трябваше да заключим? — попитах аз.
— Разбира се, драги мой. От ясно по-ясно. — Той извади скачените гвоздеи от джоба си и ги пусна на масата. — Вземете ги и опитайте вие — или още по-добре, измислете свой собствен малък тест и го приложете. Ще откриете, че изводът — най-малко предварителният извод — е неизбежен.
— Да прецениш изисква повече време, отколкото да доловиш — казах аз, — но нека гледаме на това като на хипотеза, която за момента приемам…
— Почакай — намеси се Джанет. — Мистър Зелъбай, да не би да твърдите, че ако кажа нещо на някое от тези момчета, всички останали също ще го знаят?
— Положително. Стига, разбира се, то да е достатъчно просто, за да могат да го разберат на тази възраст.
Джанет изглеждаше много скептична.
Зелъбай въздъхна.
— Старото затруднение — каза той. — Линчуваме Дарвин и доказваме невъзможността на еволюцията. Но, както казах, трябва само да приложите ваши собствени тестове. — Той пак се обърна към мен. — Ти го допускаш като хипотеза?… — подсети ме Зелъбай.
— Да — потвърдих аз. — А ти заяви, че това е предварително заключение. Какво е следващото?
— Бих казал, че и само това съдържа в себе си достатъчно опорни точки, за да прекатури нашата обществена система.
— Не е ли възможно да става дума за… по-развита форма на съпричастното взаимно разбиране, което понякога се наблюдава при близнаци? — попита Джанет.
Зелъбай поклати глава.
— Мисля, че не. Иначе трябва да се е развила толкова силно, че е придобила нови черти. При това тук нямаме единствена група на взаимна връзка; очевидно имаме две отделни групи, явно без връзка помежду си. Тогава, ако това е така, а се убедихме, че е така, незабавно възниква въпросът: до каква степен всяко от тези Деца е индивид? Физически са индивиди, както виждаме, но така ли е в друго отношение? Ако те разделят съзнанието си с останалите от групата, вместо да се свързват с тях трудно, както е при нас, може ли да се каже за конкретното дете, че има собствен разум и отделен характер, както го разбираме ние? Не мисля. Изглежда съвършено ясно, че ако А, В и С имат общо съзнание, това, което изразява А, ще го мислят и В, и С, и така действията, предприети от В при особени обстоятелства, ще бъдат извършени и от А, и от С при същите обстоятелства — подложени само на леки модификации, произлизащи от физическите различия помежду им, които могат всъщност да бъдат значителни, според известното досега, тъй като поведението е много зависимо от състоянието на жлезите и други фактори при физическия индивид.