— Смятам, че не — отговори Зелъбай съвсем сериозно. — И положително не означава нормални способности на трийсета степен, слава Богу — това би било извън всякакво разбиране. Наистина изглежда, че означава умножаване на интелигентността в някаква степен, но на сегашната им фаза не виждам как би могло да се прецени — ако е възможно изобщо. Може би става дума за огромни неща. Но от много по-голяма непосредствена важност ми се вижда степента на волевата сила, която бе показана — възможностите й ме поразяват като наистина много сериозни. Нямаме никаква представа как се упражнява тази принуда, но си мисля, че ако тя може да се изследва, ще открием, че когато известно количество воля се концентрира, така да се каже, в един съд, то настъпва хегелианска промяна — тоест в количество над критичното тя започва да проявява ново качество. В този случай — способността за директно налагане. Откровено признавам, обаче, че това е само предположение, а вече предвиждам дяволски много неща за предполагане и изследване.
— Цялата работа ми звучи невероятно сложно… ако си прав.
— В подробности по механизма, да — призна Зелъбай, — но по принцип, смятам, далеч не толкова, колкото може да се стори на пръв поглед. В края на краищата ще се съгласиш, че най-същественото свойство на човека е въплъщаването на духа.
— Разбира се — кимнах аз.
— Е, добре, духът е жива сила, следователно не е статичен, следователно е нещо, което трябва или да се развива, или да атрофира. Еволюцията на духа предполага евентуално развитие на по-силен дух. Да предположим тогава, че този по-силен дух, този висш дух се опитва да се появи на сцената. Къде трябва да се появи? Обикновеният човек не е конструиран като за него; не съществува свръхчовек, за да го приема. Не би ли могло тогава, поради липса на единичен носител, да се всели в група? Нещо като енциклопедия, станала прекалено голяма, за да се побере в един том? Не знам. Но ако е така, тогава два свръхдуха, вселени в две групи, са не по-малко вероятни. — Той замълча, загледан през отворените прозорци в една мъхеста пчела, която летеше от един лавандулов цвят на друг, и добави замислено: — Задавал съм си много въпроси за тези две групи. Даже ми се струва, че трябва да има названия за двата свръхдуха. Би могло да се помисли, че съществуват безброй имена, между които да избираш и все пак досега открих между всички тях само две, които непрекъснато ми се въртят в главата. Някакси непрекъснато мисля за… Адам и Ева.
След два-три дни получих писмо, в което ми съобщаваха, че работата в Канада, до която се домогвах, може да ми се даде, ако отпътувам без отлагане. Това и направих, като оставих Джанет да оправи нещата и да ме последва.
Когато тя пристигна, не носеше кой знае какви новини от Мидуич, с изключение на една доста едностранна вражда, избухнала между Фрийманови и Зелъбай.
Зелъбай, както изглежда, бе казал на Бърнард Уескот за своите открития. Едно искане за по-големи подробности стигнало до Фрийманови, за които цялата идея била нова и на която те инстинктивно се противопоставили. Веднага започнали свои собствени тестове и се виждало как стават все по-мрачни с напредването им.
— Но поне си мисля, че ще спрат пред Адам и Ева — добави тя. — Бива си го старият Зелъбай! Нещо, за което ще бъда вечно благодарна, е, че заминахме за Лондон тогава. Само си помисли, какво щеше да бъде, ако бях станала майката на една трийсет и първа част от Адам или двайсет и девета част от Ева. И без това бе достатъчно лошо, и слава Богу, че сме извън него. Писна ми от Мидуич, и не ме е грижа, ако никога не чуя за него.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
СЕГА СМЕ ДЕВЕТГОДИШНИ
През следващите няколко години посещенията вкъщи, които успявахме да уредим, бяха кротки и припряни, прекарвани изцяло в тичане от една група роднини към друга, с промеждутъци за подобряване на деловите контакти. Никога не ми се наложи да отида дори в района на Мидуич, нито всъщност много да се сещам за него. Но на осмото лято, след като бяхме заминали, уредих осемседмична почивка и към края на първата седмица един ден налетях на Бърнард Уесткот на Пикадили.
Отидохме в „Ин енд Аут“ да изпием нещо. В хода на разговора го попитах за Мидуич. Мисля, че очаквах да чуя, че цялата работа е завършила безславно, защото в малкото случаи, през които напоследък си бях спомнял селото, то и неговите жители притежаваха невероятността на приказка — много правдоподобна, но сега открай докрай неубедителна. Бях повече от наполовина готов да чуя, че Децата вече не бяха забулени в тайнственост, че, както толкова често става с предполагаемите гении, очакванията не са се сбъднали и при целия си произход и признаци са станали обикновена банда селски деца и само по вид леко се различават.