Бърнард помисли малко, после каза:
— Случайно трябва утре да отида там. Би ли си направил труда да ме придружиш, за да си възстановиш старите връзки и прочие?
Джанет бе заминала за една седмица на север при стара приятелка от училище и ме бе оставила без никакви особени цели.
— Значи още държите селото под око? Да, бих се радвал да дойда и да разменя някоя дума с тях. Зелъбай е още жив и е добре, нали?
— О, да. Той е по-скоро от онези мършави типове, които сякаш ще живеят вечно, при това непроменени.
— Последния път, когато го видях — ако не броим сбогуването — се бе отправил по съдбоносния път на съставната личност — спомних си аз. — Стар магьосник на словото. Прави и най-екзотичните концепции да зазвучат реалистично, когато говори. Беше нещо за Адам и Ева, както си спомням.
— Няма да откриеш голяма разлика — ми каза Бърнард, но не тръгна в същата посока. Вместо това продължи: — Страхувам се, че моята собствена работа там е малко грозна — разследване, но това няма защо да те засяга.
— Някое от Децата? — попитах аз.
— Не — той поклати глава. — Инцидент с кола и едно от местните момчета на име Паули.
— Паули — повторих аз. — О, да, спомням си. Те имат ферма малко настрана, към Опли.
— Точно така. Фермата Дакр. Трагична работа.
Изглеждаше нахално да го питам какво би могло да го интересува в разследването, така че го оставих да насочи разговора към моите канадски преживелици.
На следващата сутрин, когато хубавият летен ден бе започнал, ние се отправихме натам скоро след закуската. В колата той явно се чувстваше по-свободен да говори, отколкото бе в клуба.
— Ще намериш някои изменения в Мидуич — предупреди. — В старата ви къща сега живее семейство Уелтън — той гравира, а жена му се занимава с грънчарство. Не мога да си спомня кой в момента живее в къщата на Крим — в нея се изредиха много хора след Фрийманови. Но това, което най-много ще те изненада, е Чифликът. Табелата отвън бе пребоядисана. Тя сега гласи: „Чифлик Мидуич — Специално училище — Министерство на образованието.“
— О! Децата? — попитах аз.
— Точно така — кимна той. — „Екзотичната концепция“ на Зелъбай се оказа много по-неекзотична, отколкото изглеждаше. Всъщност, тя беше точно попадение — за голямо неудоволствие на Фрийманови. Тя им показа съвсем нагледно, че трябва да се ометат оттук, за да скрият лицата си.
— Имаш предвид неговите приказки за Адам и Ева? — попитах недоверчиво.
— Не точно тях. Имах предвид двете групи съзнание. Скоро бе потвърдено, че такива връзки съществуват — всичко подкрепяше тази идея — и това продължава. Малко след навършване на две години едно от момчетата се научи да чете прости думи…
— На две години! — възкликнах аз.
— Пълен еквивалент на четиригодишна възраст при другите деца — напомни ми той. — И на другия ден бе констатирано, че всички други момчета също можеха да ги четат. Оттам нататък напредъкът беше смайващ. След две седмици едно от момичетата се научи да чете, но тогава и всички останали вече четяха. Малко по-късно едно от момчетата се научи да кара колело; веднага всички започнаха да карат умело от прима виста. Мисис Бринкман научи своето момиче да плува; веднага всички други момиченца можеха да плуват. Но момчетата не можеха, докато едно от тях не схвана трика и тогава и другите заплуваха. О, от мига, в който Зелъбай изтъкна това, в него нямаше никакво съмнение. Въпросът тогава беше — и още е — в цялата серия разправии на всички нива — заради неговия извод, че всяка група представлява един индивид. Малко хора ще понесат това. Форма на предаване на мисли — възможно; висока степен на взаимна чувствителност — може би; известен брой единици с още неясна форма на комуникации помежду им — приемливо. Но единствена единица, информираща физически независими части — не. Има особено малка подкрепа.
Не бях много изненадан да го чуя, но той продължи:
— Така или иначе, спорът е чисто академичен. Въпросът е, че както и да става, те имат тази връзка помежду си в двете групи. Е, добре, да се изпратят в каквото и да е обикновено училище не можеше и дума да става — щяха да тръгнат приказки за тях по цялата околност само дни след като се покажеха в училището на Опли или Стоуч. Така че това доведе Министерството на образованието, както и Министерството на здравеопазването, до резултата, че Чифликът се превърна във вид училище с център за социални грижи и с обществено наблюдение за тях. То заработи по-добре, отколкото бяхме очаквали. Дори когато ти още беше тук, стана очевидно, че те ще се превърнат в проблем по-късно. Имат различно чувство за общност — техният модел не е и не може да бъде поради природата им като нашия. Връзките им едно с друго са далече по-важни за тях, отколкото всякакво чувство за обикновени домове. Някои от къщите освен това ги отблъскваха доста силно — те не можаха на практика да станат членове на семейството, твърде различни са. Не умееха добре да правят компания на истинските деца на семействата и трудностите нарастваха. Някой в Чифлика подсказа идеята да им се уредят тук общежития. Нямаше натиск, нямаше убеждаване — те просто можеха да се преместят в тях, ако искат и над дузина го направиха почти веднага. След това другите постепенно се присъединиха към тях. Изглеждаше много вероятно да са започнали да разбират, че не могат да имат много общо с останалите от селото и естествено ги теглеше към група от собствения им вид.