— Странно решение. Какво мислят за него хората от селото? — попитах аз.
— Имаше неодобрение сред някои — повече поради установените традиции, отколкото по убеждение. Мнозина изпитаха облекчение, че се освобождават от отговорност, която по-скоро ги плашеше, макар че не смятаха за редно да си го признаят. Съвсем малко от тях бяха истински привързани към децата, а и все още са и намериха това за печално. Но като цяло просто го приеха. Никой не се опита да спре някое от тях да се премести в Чифлика, разбира се — нямаше да има никаква полза. Където майките се чувстват привързани към тях, Децата поддържат добри отношения и ходят и си отиват от домовете, когато си поискат. Някои други от Децата напълно скъсаха.
— Това ми прилича на най-странното положение, за което някога съм чувал — казах аз.
Бърнард се усмихна.
— Е, ако се разровиш в паметта си, ще си спомниш, че началото също беше малко особено — подсети ме той.
— Какво правят те в Чифлика? — попитах аз.
— На първо място това е училище, както е написано. Имат преподавателски и обслужващ персонал, както и социални психолози и така нататък. Имат също и действително изтъкнати учители, които идват и преподават кратки курсове по различни предмети. Отначало образуваха класове като в обикновено училище, докато на някого му хрумна, че това не е необходимо. Така че сега на всеки урок присъства по едно момче и едно момиче, и всички останали научават това, на което са обучени тези двамата. При това не е необходимо да се предават уроците един по един. Обучавай шест двойки по различни предмети едновременно и те някакси подреждат всичко така, че резултатът е същият.
— Но, Боже мой, те трябва да поемат знания като попивателна хартия при такова темпо.
— Което и правят, всъщност. Това май леко изнервя някои от учителите им.
— И все още съумявате да пазите съществуването им в тайна?
— По отношение на популярността, да. Имаме и споразумение с пресата — при това историята сега дори приблизително няма възможностите, които би имала в ранните стадии, според тях. Колкото до околността, това бе постигнато с известна скрита работа. Местната репутация на Мидуич никога не е била много висока — „простичките ни съседи“ е може би най-мекият начин да се изрази. Е, с малко помощ ние я направихме още по-ниска. Сега от съседните села се гледа на Мидуич, както ме уверява Зелъбай, като на някаква лудница без бариери. Всички тук, както се знае, са засегнати от Бездението; особено Децата, за които се говори като за ударени от Деня, което е почти точен синоним на „смахнат“, и че са толкова изостанали, че хуманното правителство е намерило за необходимо да създаде специално училище за тях. О, да, успяхме доста твърдо да наложим мнението, че те са местното срамничко петно. И хората проявяват толерантност като към смахнат роднина. От време на време плъзват слухове; но това се приема като злощастен недъг, а не като нещо, което трябва да се разгласява пред външния свят. Дори протестите, отправяни понякога от жителите на Мидуич, не се приемат сериозно, защото в края на краищата цялото село преживя едно и също нещо, така че на всичко трябва да се гледа, повече или по-малко, като на „поражения от Деня“.
— Сигурно е изисквало сериозна организация и поддръжка — казах аз. — Това, което изобщо не разбрах и още не разбирам, е защо вие бяхте — и явно още сте — толкова загрижени да запазите нещата в тайна. По време на Бездението е разбираемо — нещо извърши неразрешено кацане; това е в грижите на Сигурността. Но сега?… Всички тези главоболия да се опазят Децата от чужди погледи. Странното устройство на Чифлика. Подобно специално училище не ще да струва малко пари.