— Не смяташ ли, че държавните Социални грижи би трябвало да проявят поне толкова внимание към отговорностите си? — попита той.
— Хайде стига, Бърнард — рекох аз.
Но той не спря. И макар че не спря да говори за Децата и за състоянието на нещата в Мидуич, продължи да избягва всякакъв отговор на въпроса, който бях повдигнал.
Обядвахме рано в Трейн и попаднахме в Мидуич малко след два часа. Намерих селото абсолютно непроменено. Сякаш беше минала седмица, а не осем години, откакто го бях видял за последен път. На поляната вече имаше големичка тълпа, която чакаше да се извърши разследването.
— Изглежда — забеляза Бърнард, — е по-добре да отложиш посещенията си за по-късно. Практически май цялото село е тук.
— Дълго ли ще трае, как мислиш? — попитах аз.
— Би трябвало да бъде съвсем формално, надявам се. Може би ще свърши за половин час.
— Ти улики ли ще представиш? — попитах аз, като се чудех защо, щом е толкова формално, ще си прави труда да бие целия път от Лондон заради него.
— Не. Само ще хвърля едно око — отговори той.
Реших, че е прав за отлагането на моите посещения и го последвах в залата. Докато тя се изпълваше и гледах познатите фигури да се струпват и да си намират места, не можеше да има никакво съмнение, че почти всяко способно да ходи лице в селото бе предпочело да присъства. Не ми беше съвсем ясно защо. Младият Джим Паули, пострадалият, несъмнено беше познат на всички, разбира се, но това сякаш не обясняваше напълно този интерес и положително не обясняваше чувството на напрежение, което осезаемо изпълваше залата. Много скоро вече не можех да смятам, че процедурата ще бъде толкова формална, колкото бе предсказал Бърнард. Имах чувството, че се очаква някой от тълпата да избухне.
Но това не стана. Процедурата беше формална, а също и кратка. Всичко приключи за половин час.
Забелязах, че Зелъбай бързо се изниза, когато събранието свърши. Намерих го застанал до стълбите отвън да ни наблюдава как се измъкваме. Той ме поздрави така, сякаш се бяхме разделили преди ден-два и каза:
— Как и ти се оказа замесен в това? Мислех, че си в Индия.
— Канада — поправих го аз. — Случайност. — И му обясних, че Бърнард ме е довел.
Зелъбай се обърна, за да погледне Бърнард.
— Доволен ли си? — попита той.
Бърнард леко сви рамене.
— Какво още? — промърмори.
В този момент покрай нас минаха момче и момиче и тръгнаха по пътя сред разпръскващата се тълпа. Имах време само да зърна лицата им и се вторачих след тях изумен.
— Разбира се, те не могат да бъдат… — започнах.
— Те са — каза Зелъбай. — Не видя ли очите им?
— Но това е изключено! Боже, та те са само на девет години!
— Според календара — съгласи се Зелъбай.
Зяпах след тях, докато се отдалечаваха.
— Но това е… това е невероятно!
— Невероятното, както ще си припомниш, е много по-склонно да се случи в Мидуич, отколкото на други места — отбеляза Зелъбай. — Сега можем да възприемем неправдоподобното отведнъж. Невероятното отнема малко по-дълго време, но се научихме да го постигаме. Полковникът не те ли предупреди?
— Донякъде — съгласих се аз. — Но тези двамата! Те изглеждат съвсем като на шестнайсет-седемнайсет години.
— Физически, както ме уверяват, те са на толкова.
Не свалях очи от тях, все още неспособен да приема това.
— Ако не бързате, елате вкъщи на чаша чай — предложи Зелъбай.
Бърнард, след като ме погледна, предложи да използваме колата му.
— Добре — съгласи се Зелъбай, — но карай внимателно след всичко, което току-що чу.
— Аз не съм опасен шофьор — отвърна Бърнард.
— И младият Паули не беше — той също бе добър шофьор — отговори Зелъбай.
Малко по-нагоре по пътя видяхме Кайл Мейнър в покоя на следобедното слънце. Казах:
— Когато за пръв път го видях, изглеждаше точно като сега. Спомням си, че си помислих, че ако бях по-близо, щях да го чуя да мърка и оттогава все така го виждам.
Зелъбай кимна.
— Когато аз го видях за пръв път, стори ми се хубаво място да завършиш дните си на спокойствие, но сега спокойствието, мисля, е под въпрос.
Замълчах. Минахме пред фасадата на къщата и паркирахме отстрани до оборите. Зелъбай ни поведе към верандата и ни посочи покритите с възглавници тръстикови столове.
— Анджела в момента я няма, но обеща да се върне за чая.
Той се облегна назад и известно време вторачено гледа през поляната. Деветте години след Мидуичкото Бездение не се бяха отнесли зле към него. Фината сребриста коса беше все още гъста и лъскава под августовското слънце. Бръчиците около очите му бяха може би само мъничко повече; лицето бе малко по-слабо, линиите по него малко по-дълбоки, но ако мършавата му фигура бе станала по-обемна, това не би могло да бъде за сметка на повече от два килограма.