След малко се обърна към Бърнард.
— Значи си удовлетворен. Смяташ ли, че с това ще свърши?
— Надявам се. Нищо не може да остане недовършено. Мъдрото отношение бе да се приеме присъдата и те я приеха — каза му Бърнард.
— Хм — промърмори Зелъбай и се обърна към мен. — Какво ще кажеш като страничен наблюдател за нашата малка шарада този следобед?
— Не… О, имаш предвид разследването. Атмосферата сякаш беше малко особена, но самата процедура ми се стори много добре организирана и протекла. Момчето е карало невнимателно. Блъснало е пешеходец. След това, много глупаво, се е изплашило и се е опитало да избяга. Ускорило е твърде много, за да вземе завоя край черквата и в резултат се е забило в стената. Ако смяташ, че „смърт при произшествие“ не отговаря съвсем на случилото се, можеш да го наречеш нещастен случай, но пак води до същото.
— Имаше нещастен случай, разбира се — заяви Зелъбай, — но той едва ли води до същото. Пък и стана малко преди факта. Нека ви кажа какво се случи — досега успях да представя само кратко описание на полковника…
Зелъбай се връщал по пътя от Опли от обичайната си следобедна разходка. Когато приближил до завоя към Хикъм Лейн, оттам се показали четири от Децата, завили към селото и тръгнали в редица пред него.
Били три от момчетата и едно момиче. Зелъбай ги изучавал с интерес, който никога не отслабвал. Момчетата си приличали толкова много, че не би могъл да ги разпознае, ако би опитал, но той и не опитвал. От известно време това са напразни усилия. Повечето хора от селото, с изключение на няколко от майките, които изглежда наистина рядко изпитвали съмнение, също не можели да ги различат и Децата били свикнали с това.
Както винаги той се чудел как са успели да постигнат толкова голямо развитие за толкова кратко време. Дори само това ги поставя встрани като друг вид — то не е просто въпрос на ранно съзряване, а развитие с двойно по-голяма скорост от нормалната. Може би структурата им е малко по-лека в сравнение с нормалните деца на същата видима възраст и височина, но това се дължи на лекота на типа, без ни най-малък намек за мършавост или прекалено бърз растеж.
Също както винаги открил, че би желал да ги опознае по-добре, да научи повече за тях. Не поради липса на опити бил постигнал толкова малък напредък. Опитвал, търпеливо и постоянно, откакто били малки. Приемали го толкова, колкото и всеки друг и той, от своя страна, вероятно ги е разбирал съвсем по същия начин, ако не и по-добре, както и техните възпитатели в Чифлика. Повърхностно се отнасяли дружелюбно към него — което не правели с много хора — с охотно му говорели, слушали го, забавлявали се, научавали; но никога не отивали по-далеч от повърхностното и той имал чувството, че това никога не би могло да стане. Винаги, много близо до повърхността, имало бариера. Това, което той виждал и чувал за тях, било тяхната адаптация към техните обстоятелства; истинската им същност и действителната им природа лежала под бариерата. Такова разбиране, каквото преминавало между него и тях, било странно частично и безлично; липсвало му измерението на чувства и симпатия. Истинският им живот сякаш минавал в техен собствен свят, така изключен от общия поток, както живота на някое племе от долината на Амазонка, със своите абсолютно различни стандарти и етикет. Били заинтересовани, учели, но човек имал чувството, че просто събирали знания — донякъде, може би, както един фокусник събира полезни умения, които, обаче, колкото и да му дават възможност да се отличи, не оказват никакво влияние върху него като личност. Хората в Чифлика били необщителна група, но от това, което успял да открие, дори най-усърдните били отхвърляни от същата бариера.
Като гледал Децата, които крачели пред него, внезапно открил, че мисли за Ферълин. Тя напоследък не си идвала вкъщи толкова често, колкото би му се искало; видът на Децата все още я смущавал, така че Зелъбай не се опитвал да я убеждава; радвал се колкото можел на съзнанието, че тя е щастлива в дома си със своите две момчета.
Било странно да мисли, че ако момчето на Ферълин от Бездението беше оцеляло, вероятно сега нямаше да може да го различи от онези, които вървели отпред, както не ги различава и тях едно от друго — доста унизително положение при това, защото сякаш го поставяше в една категория с мис Огъл, само че тя заобикаляше затруднението като смяташе за сигурно, че всяко от момчетата, които срещаше, е нейният син — и, странно, нито едно от тях не я опровергаваше.