След малко четворката пред него свила зад ъгъла и се загубила от погледа му. Той тъкмо стигнал до същия ъгъл, когато го задминала кола и по този начин успял да види това, което последвало.
Колата, открита, двуместна, не се движела бързо, но станало така, че точно зад ъгъла и скрити от него, Децата били спрели. Те стояли все още наредени в редица през пътя и обсъждали откъде да минат.
Шофьорът на колата направил каквото могъл. Свил рязко надясно, за да опита да ги избегне и почти успял. Още пет сантиметра и щял да мине покрай тях. Но не могъл да вземе допълнителни сантиметри. Краят на левия му калник закачил най-външното момче за бедрото и го метнал през пътя до оградата на една градина.
Тук следвал момент от жива картина, която се запечатала в съзнанието на Зелъбай. Момчето до оградата, трите други Деца замръзнали на място, момчето в колата в процес на оправяне на колелата на колата си, все още с крак на спирачката.
Дали колата е спряла, Зелъбай не можеше да бъде сигурен. Ако е спряла, било е за някакъв миг, след това моторът изревал.
Колата подскочила напред. Шофьорът сменил скоростта и отново настъпил газта, като карал право напред. Не направил никакъв опит да завие зад ъгъла наляво. Колата все още ускорявала, когато се забила в стената около черквата. Разбила се на парчета и изхвърлила шофьора с главата напред срещу стената.
Развикали се хора и малкото, които били наблизо, затичали към мястото на катастрофата. Зелъбай не помръднал. Стоял полузашеметен, като гледал плъзналите жълти пламъци и черния дим, който се издигнал. След това с вдървено движение се обърнал, за да погледне Децата. Те също зяпали катастрофата с еднакво напрегнат израз на всяко лице. Той само го зърнал, преди да изчезне и трите се втурнали към момичето, което лежало до оградата и пъшкало.
Зелъбай осъзнал, че трепери. Изминал неуверено няколко метра, докато стигнал до една пейка в края на Поляната. Тогава седнал и се облегнал, пребледнял, чувствайки се зле.
Останалите подробности научих не от самия Зелъбай, а от мисис Уилямс от „Коса и камък“ малко по-късно.
— Чух колата да профучава, а след това и силния удар. Погледнах през прозореца и видях, че тичат хора — каза тя. — После видях, че мистър Зелъбай върви към пейката на Поляната, като крачеше несигурно. Седна, облегна се назад, след което главата му падна напред, сякаш умираше. Така че изтичах през пътя към него и когато стигнах, открих, че той беше умрял или бе много близо до това. Не съвсем, обаче. Успя да каже нещо като „хапчета“, „джоба“ с някакъв странен шепот. Намерих ги в джоба му. Той каза две, от шишенцето, но изглеждаше толкова зле, че му дадох четири. Никой друг не обръщаше никакво внимание. Всички бяха отишли на местопроизшествието. Е, хапчетата му помогнаха и след около пет минути го заведох вкъщи и го сложих да легне на дивана в салона. Той каза, че там ще е добре, само ще си почине малко, така че отидох да видя колата. Когато се върнах, лицето му не беше вече толкова сиво, но все още лежеше, сякаш бе изморен до смърт.
— Съжалявам, че ви досаждам, мисис Уилямс. Беше голям шок — извини се той.
— По-добре да извикам лекар за вас, мистър Зелъбай — предложих аз. Но той поклати глава.
— Не. Не го правете. Ще се оправя след няколко минути.
— Не е зле да идете на преглед — казах аз. — Хубавичко ми изкарахте акъла!
— Съжалявам — повтори той. И като помълча малко, продължи: — Мисис Уилямс, сигурен съм, че можете да пазите тайна?
— Смятам, че не по-зле от всеки друг.
— Е, добре, ще ви бъда много признателен, ако не споменавате за този мой припадък на никого.
— Не знам — отговорих аз. — Според мен вие трябва да отидете на лекар.
При тези думи той поклати глава.
— Ходил съм при много лекари, мисис Уилямс, скъпи и знаменити. Но човек просто не може да спре да остарява, виждате ли, а и машинарията се износва, това е всичко.
— О, мистър Зелъбай, сър… — започнах аз.
— Не се разстройвайте, мисис Уилямс. Аз все още се държа в много отношения, така че това може да не се случи още известно време. Но междувременно смятам за доста важно човек да не тревожи хората, които обича, повече, отколкото е крайно необходимо, не мислите ли? Жестокост е да им се причиняват излишни безпокойства, убеден съм, че сте съгласна с това?
— Е, да, сър, ако сте сигурен, че няма нищо…
— Сигурен съм. Напълно. Вече съм ви задължен, мисис Уилямс, но няма да сте ми направили услуга, освен ако мога да разчитам на вас да не споменавате за това. Мога ли?
— Много добре. Щом това искате, мистър Зелъбай… — отстъпих аз.