— Благодаря, мисис Уилямс. Много ви благодаря.
Тогава, след мъничко, го попитах:
— Значи видяхте как стана всичко, сър? Трябва да е било достатъчно, за да причини шок на всеки.
— Да — потвърди той. — Видях, но не разбрах кой беше в колата.
— Младият Джим Паули — рекох аз, — от фермата Дакр.
Той поклати глава.
— Спомням си го. Мило момче.
— Да, сър. Добро момче. Не от онези, дивите. Не мога да си представя, как се е случило да кара бързо в селото. Никак не се връзва с него.
Тогава последва дълга пауза и накрая мистър Зелъбай каза със странен тон:
— Преди това той удари едно от Децата. Едно от момчетата. Не лошо, смятам, но го бутна през пътя.
— Едно от Децата — недоумявах аз. След това внезапно разбрах какво искаше да каже. — О, не, сър! Боже мой, те не биха могли… — Но тогава млъкнах отново, поради начина, по който ме гледаше.
— И други хора видяха — продължи той. — По-здрави… или, може би, по-трудно поддаващи се на шок. Сигурно аз самият нямаше да съм чак толкова шокиран, ако в предишна фаза на своя доста дълъг живот не ми се бе случвало да бъда свидетел на предумишлено убийство…
Разказът на Зелъбай пред нас, обаче, свършваше до точката, когато той седнал разтреперан на пейката. Когато свърши, погледнах от него към Бърнард. Неговият израз беше съвсем непроницаем, затова казах:
— Значи предполагаш, че Децата са направили това. Че те са го накарали да се разбие в стената?
— Не предполагам — тъжно поклати глава Зелъбай, — а констатирам. Те го направиха и това е толкова сигурно, колкото и че заставяха майките си да ги върнат тук.
— Но свидетелите… Тези, които даваха показания?
— Те са напълно наясно какво е станало. Трябваше само да кажат какво всъщност видяха.
— Но ако знаят, че е така, както разказа…
— Е, и какво тогава? Какво би казал ти, ако знаеше и те бяха призовали за свидетел? В произшествие като това трябва да има съдебно решение, приемливо за властта — тоест приемливо за разумния човек. Да предположим, че успееха по някакъв начин да издействат решение, че момчето е било накарано да се самоубие — мислиш ли, че то би издържало? Не, разбира се. Тогава трябваше да има второ разследване, призовано до издаде „разумно“ решение, което би било това, което чухме днес — тогава защо свидетелите да се подлагат на риска да ги смятат за неблагонадеждни или суеверни за тоя дето духа? Ако искаш доказателства, че така биха направили, хвърли поглед на собственото си отношение сега. Знаеш, че имам известна репутация поради книгите си и лично ме познаваш, но колко струва това срещу въображаемите навици на „разумния човек“? Толкова малко, че когато ти казвам какво стана всъщност, твоята първа реакция е да се опиташ да докажеш, че което ми се струва че е станало, не би могло да се случи. Наистина би следвало да имаш повече разум, драги човече. В края на краищата ти беше тук, когато онези Деца заставиха майките си да се върнат.
— Онова не беше съвсем от порядъка на това, което ми разказваш сега — възразих аз.
— Така ли? Би ли си направил труда да обясниш разликата между да те накарат да извършиш нещо неприятно или нещо фатално? Хайде, хайде, драги човече, откакто си заминал си загубил досега си с невероятното. Заслепен си от разумността. Тук неортодоксалното се намира на вратата ти почти всяка сутрин.
Възползвах се от възможността да отклоня разговора от темата на делото.
— До степен да накара Уилърс да зареже своята подкрепа на истерията?
— Да, заряза я, малко преди да умре — отговори Зелъбай.
Бях изненадан. Бях възнамерявал да попитам Бърнард за доктора, но намерението ми не можа да се осъществи по време на разговора ни.
— Нямах представа, че е умрял. Не беше много над петдесетте, нали? Как е станало това?
— Взел е свръхдоза барбитурат.
— Той… Не искаш да кажеш…? Но Уилърс не беше такъв тип…
— Съгласен съм — кимна Зелъбай. — Официалното заключение беше, че „равновесието на съзнанието му е било нарушено“. Любезно насочена фраза, но не обяснява нищо. Наистина, може да се мисли за съзнания, балансирани толкова твърдо, че едно разбъркване категорично би им било от полза. Истината е, разбира се, че никой няма и най-малка представа защо го е направил. Особено горката мисис Уилърс. Но заключението трябваше да бъде достатъчно. — Той замълча, после добави: — Чак когато се досетих какво ще бъде заключението за младия Паули, започнах да се питам за онова за Уилърс.
— Положително не мислиш така — възразих аз.
— Не знам. Ти сам каза, че Уилърс не беше такъв тип човек. Сега внезапно се изяснява, че ние тук живеем много по-рисковано, отколкото си мислехме. Това е шокиращо. Виждате ли, трябваше да осъзнаем, че макар в онзи фатален момент момчето на Паули да излезе зад ъгъла, това спокойно можеше да бъде Анджела или някой друг… Внезапно стана ясно, че тя, или аз, или всеки от нас може случайно в някой миг да навреди на някое от Децата или да го ядоса… Онова нещастно момче нямаше никаква вина. То направи всичко възможно, за да избегне сблъсъка с тях, но не можа — и в пристъп на гняв и отмъстителност те го убиха заради това. Така че всеки е изправен пред решение. За мен… е, това определено е най-интересното нещо, което някога ми се е случвало. Много искам да видя как ще се развива. Но Анджела е още твърде млада и Майкъл все още много зависи от нея… Вече го изпратихме далеч оттук. Питам се дали ще успея да я убедя и тя да замине. Не искам да го правя, преди да е наложително, но не мога съвсем да реша дали моментът вече е настъпил.