Зелъбай замислено отпи от чая си.
— Знаеш, мила, че докато ни се полага да сме загрижени, отговорността за лекарството не е наша. Ако някога е била, което е под много голям въпрос, властите ни я иззеха доста отдавна. Ето, полковникът представлява някои от тях — Бог знае по каква причина. И персоналът от Чифлика не може да не е разбрал това, което знае цялото село. Те ще са написали своите доклади, така че, въпреки решението, властите са наясно със състоянието на нещата — макар че да не мръдна от мястото си ако знам какво точно биха могли да направят по този въпрос в рамките на закона и стопирани от „разумния човек“. Трябва да почакаме и да видим какво ще предприемат. И преди всичко, мила, умолявам те най-сериозно да не правиш нищо, което може да те въвлече в конфликт с Децата.
— Няма, скъпи — поклати глава Анджела. — Изпитвам страхлив респект към тях.
— Гълъбът не е страхливец, когато се бои от ястреба; това просто е мъдро — каза Зелъбай и продължи да насочва разговора към по-общи теми.
Намерението ми беше да намина към семейство Лийбъди и още един-двама, но когато станахме да си ходим, беше ясно, че освен ако не решим да се върнем в Лондон много по-късно, отколкото смятахме първоначално, ще трябва да отложим за друг път всякакви по-нататъшни посещения.
Не знаех как се чувстваше Бърнард, когато потеглихме по алеята — той всъщност бе говорил твърде малко, откакто бяхме пристигнали в селото и не бе разкрил почти нищо от собствените си възгледи, — но аз от своя страна имах приятно отпускащо усещане, че отново съм на път към нормалния свят. Стойностите в Мидуич създаваха усещане, че човек само докосва действителността с връхчетата на пръстите си. Започваше да му се струва, че е изостанал с няколко етапа. Докато се бях върнал към трудността да се примиря със съществуването на Децата и се стрясках от онова, което ми казваха за тях, Зелъбай и жена му отдавна бяха преодолели това. За тях елементът на невероятност бе преглътнат. Те приемаха Децата и знаеха, че за добро или лошо са в ръцете им. Тревогите им сега бяха от социален характер: дали постигнатият mudus vivendi ще се сгромоляса или не. Усещането за вълнение, което бях доловил в напрежението на залата в общината, не ме бе напуснало оттогава.
Нито пък, както смятах, Бърнард бе останал незасегнат. Останах с впечатлението, че кара с по-голяма от обичайната предпазливост скорост през селото и покрай мястото на катастрофата с момчето на Паули. Започна леко да увеличава скоростта, когато завихме зад ъгъла към пътя за Опли и тогава зърнахме четири фигури, които сe приближаваха. Дори от разстояние те безпогрешно се определяха като четворка от Децата. Импулсивно казах:
— Би ли спрял, Бърнард? Бих използвал случая да ги разгледам по-добре.
Той отново намали и спряхме почти в подножието на Хикъм Лейн.
Децата идваха към нас. Дрехите им бяха почти като униформи — момчетата в сини памучни ризи и сиви фланелени панталони, момичетата в къси плисирани сиви поли и бледожълти блузи. Досега бях виждал само двойката пред залата и освен че зърнах лицата им и после гърбовете, не бях ги разглеждал.
Когато приближиха, открих, че приликата помежду им е дори по-голяма, отколкото бях очаквал. И четиримата имаха еднакъв загорял тен. Странният блясък на кожата, който се хвърляше в очи, когато бяха бебета, бе силно смекчен от слънцето и все пак от него оставаха достатъчно следи, за да привлекат погледа. Всички имаха еднаква тъмно-златиста коса, тесни носове и доста малки усти. Разположението на очите може би по-силно от всичко им придаваше вид на „чужденци“, но бяха някакви абстрактни чужденци, не предизвикваха асоциация с никаква определена раса или област. Не видях нищо, което да отличава едно момче от друго; и всъщност се съмнявах, ако не беше различната прическа, дали бих могъл със сигурност да различа момчешките лица от момичешките.
Скоро можех да видя и очите. Бях забравил колко поразителни бяха те у бебетата и си ги спомнях като жълти. Но те бяха нещо повече: имаха качеството на пламтящо злато. Странно наистина, но ако човек съумееше да се абстрахира от тяхната особеност — с уникална красота. Приличаха на живи полускъпоценни камъни.