Продължавах да ги гледам очарован, докато се изравняваха с нас. Не ни обърнаха никакво внимание, освен че хвърлиха кратък, непритеснен поглед на колата и след това завиха по Хикъм Лейн.
Отблизо ги намерих смущаващи по начин, който не можах напълно да определя, но вече по-малко ме изненадваше, че известен брой жители на селото бяха пожелали без възражения те да отидат да живеят в Чифлика.
Гледахме ги още няколко метра нагоре по уличката, след това Бърнард посегна към стартера.
Внезапна близка експлозия ни накара да подскочим. Обърнах главата си назад тъкмо навреме, за да видя как едно от момчетата рухва по очи на пътя. Другите три Деца стояха вкаменени…
Бърнард отвори вратата и започна да излиза. Стоящото момче се обърна и ни погледна. Златните му очи бяха твърди и блестящи. Усетих да ме обзема внезапен изблик на смущение и слабост… След това очите на момчето се отместиха от нашите и главата му се обърна напред.
Иззад оградата отсреща се чу втори гърмеж, по-глух от първия и след това, по-далече, писък…
Бърнард излезе от колата и аз се преместих по седалката, за да го последвам. Едно от момичетата коленичи до падналото момче. Когато тя посегна да го докосне, той изпъшка и се загърчи на мястото си. Лицето на правото момче беше измъчено. И то изпъшка, сякаш също страдаше. Двете момичета заплакаха.
Тогава, надолу по алеята, иззад дърветата, които скриваха Чифлика, зловещо се понесе стон като засилено ехо и, примесена към него, погребална песен от плачещи млади гласове…
Бърнард спря. Усещах, че скалпът ми настръхва и косата ми започва да се изправя…
Звукът се повтори. Вой на много гласове, потънали в болка, с по-висока нота на всепронизващ плач… След това звук на крака, тичащи по алеята…
Никой от нас не опита да си отиде. Колкото до мен, бях прикован на място от чист страх.
Стояхме и гледахме как половин дузина момчета, всичките объркващо еднакви, дотичаха при падналото момче и го вдигнаха помежду си. Чак когато го понесоха, осъзнах един различен стенещ звук, който идваше иззад оградата отляво на алеята.
Покатерих се по насипа и погледнах през оградата. На няколко метра по-навътре на тревата бе коленичило момиче в лятна рокля. Ръцете му бяха притиснати към лицето и цялото му тяло се тресеше от риданията.
Бърнард се покатери до мен и двамата си проправихме път през живия плет. Застанал вече на открито, видях мъж, проснат до коленете на момичето, а изпод тялото му се подаваше приклад на пушка.
Когато приближихме, тя ни чу. Стоновете й престанаха моментално, когато вдигна поглед с изражение на ужас. След като ни видя, то изчезна и момичето продължи безпомощно да плаче.
Бърнард отиде по-близо до нея и я вдигна. Погледнах надолу към тялото. Беше наистина грозна гледка. Наведох се и вдигнах сакото му нагоре, като се опитах да скрия това, което бе останало от главата. Бърнард отведе момичето, като го подкрепяше.
На пътя се чуваха гласове. Когато приближихме към оградата, двама мъже погледнаха нагоре и ни видяха.
— Вие ли стреляхте? — попита единият.
Поклатихме глави.
— Там има мъртвец — каза Бърнард.
Момичето до него потрепери и изхлипа.
— Кой е? — попита същия мъж.
Момичето истерично извика:
— Дейвид. Те го убиха. Те убиха Джим, сега убиха и Дейвид — и се задави в нов пристъп на страдание.
Единият мъж се покатери по насипа.
— О, това си ти, Елза, момиченце — възкликна той.
— Опитах се да го спра, Джо. Опитах се да го спра, но не искаше да чуе — рече тя през ридания. — Знаех, че ще го убият, но не искаше да ме слуша… — Тя заговори несвързано и се прилепи до Бърнард, като силно трепереше.
— Трябва да я отведете оттук — заявих аз. — Знаете ли къде живее?
— Аха — кимна мъжът и решително вдигна момичето, сякаш беше дете. Слезе по насипа и я понесе, плачеща и трепереща, към колата. Бърнард се обърна към другия мъж.
— Ще останете ли тук, без да пускате никого, докато дойде полицията?
— Аха. Това ша е малкия Паули? — предположи човекът, като се катереше по насипа.
— Тя каза Дейвид. Младеж — обясни Бърнард.
— Той ша е. Копелета неедни! — Човекът се подаде през живия плет. — По-добре викни ченгетата от Трейн, шефе. Те там имат кола. — Той погледна трупа. — Копеленца — убийци!
Закараха ме до Кайл Мейнър, където използвах телефона на Зелъбай, за да повикам полицията. Когато оставих слушалката го видях до рамото си с чаша в ръка.
— Мисля, че ще ти дойде добре.
— Да — съгласих се аз. — Много неочаквано. Много мръсно.
— Как точно стана? — попита той.