Разказах му всичко от нашия много тесен ъгъл към събитието. След двайсет минути Бърнард се върна и можа да разкаже повече.
— Братята Паули явно са били много тясно свързани — започна той. Зелъбай кимна утвърдително. — Е, изглежда по-малкият, Дейвид, е приел делото като последната капка и е решил, че щом никой друг няма да потърси възмездие за неговия брат, ще го направи той лично.
— Елза, неговото момиче, отишла във фермата Дакр точно когато излизал. Щом го видяла с пушка се сетила какво става и се опитала да го спре. Той не искал да слуша и, за да се отърве от нея, я заключил в един сайвант и излязъл. Отнело й известно време да се измъкне оттам, но решила, че той ще се отправи към Чифлика и тръгнала през нивите. Когато стигнала до тази нива, решила, че е сбъркала, защото отначало не го видяла. Може би е лежал, за да се прикрие. Така или иначе, изглежда не го е забелязала до първия изстрел. Когато го видяла, той се изправял и пушката все още била насочена към алеята. След това, докато тичала към него, обърнал пушката и натиснал спусъка… — Зелъбай помълча замислен известно време, после каза: — За полицията случаят ще бъде съвсем ясен. Дейвид смята Децата отговорни за смъртта на брат си, убива един от тях за отмъщение и след това, за да избегне наказанието, извършва самоубийство. Очевидно изваден от равновесие. Какво друго би могъл да си помисли един „разумен човек“?
— Може и да бях малко скептично настроен преди — признах аз, — но вече не съм. Само как ни погледна онова момче! Предполагам за миг си е помислил, че някой от нас го е направил — отправил е онзи изстрел, искам да кажа — само за миг, докато се убеди, че е било невъзможно. Усещането беше неописуемо, но беше страшно в момента, който трая. И ти ли го усети, Бърнард? — добавих аз.
Той кимна.
— Странно, слабо, разводнено усещане — съгласи се той. — Много неприятно.
— Беше също като… — намесих се аз, като внезапно си спомних. — Боже мой, забравих да кажа на полицията за раненото момче в голямата залисия. Трябва ли да извикаме линейка за Чифлика?
Зелъбай поклати глава.
— Те си имат свой лекар сред персонала там. — Той размишлява мълчаливо цяла минута, след което въздъхна и поклати глава: — Не ми харесва много това развитие на нещата, полковник. Никак не ми харесва. Греша ли, как мислиш, като виждам същински образец за начало на смъртна вражда?…
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
МИДУИЧ ПРОТЕСТИРА
Вечерята в Кайл Мейнър беше забавена, за да имаме време с Бърнард да дадем показания в полицията и през това време започнах да изпитвам нужда от нея. Бях признателен също и за предложението на семейство Зелъбай да ни оставят да пренощуваме у тях. Стрелбата бе променила намерението на Бърнард да се върне в Лондон. Решил бе да е под ръка, ако не в самия Мидуич, то поне не по-далече от Трейн, като ме остави с алтернативата или да му правя компания, или да предприема бавно пътуване до Лондон с влак. Освен това имах чувството, че моето скептично отношение към домакините следобед граничеше с неучтивост и не съжалявах за възможността да поправя впечатлението.
Отпивах от своето шери и се чувствах малко засрамен.
Не можеш, казвах си аз, да възразяваш и да обявяваш тези Деца и техните качества за несъществуващи. И тъй като те наистина съществуват, трябва да има някакво обяснение. Никой от възприетите ти възгледи не го обяснява. Следователно обяснението трябва да бъде намерено, колкото и смущаващо да е, и с представи, които понастоящем не приемаш. Каквото и да се окаже то, ще възбуди твоите предразсъдъци. Просто помни това и цапвай своите инстинктивни предубеждения, когато изскачат.
На вечерята, обаче, нямаше нужда да внимавам с цапването. Зелъбай и жена му, несъмнено убедени, че сме преживели достатъчно вълнения засега, се постараха да поддържат разговора върху теми, несвързани с Мидуич и неговите тревоги. Бърнард продължаваше да бъде малко разсеян, но аз оцених усилията и завърших вечерята, като изслушах лекцията на Зелъбай върху вълнообразното движение на формата и стила, и необходимостта от междинни периоди на обществена строгост, с цел обуздаване на подривната енергия на едно ново поколение в много по-спокойни рамки, отколкото аз бях започнал.
Не много след като се бяхме оттеглили във всекидневната, обаче, особените проблеми на Мидуич се върнаха при нас заедно с посещението на мистър Лийбъди. Преподобният Хюбърт бе наистина обезпокоен и си помислих, че изглежда много по-остарял, отколкото се полагаше за изминалите осем години. Анджела Зелъбай изпрати за нова чашка и му наля кафе. Опитите му за незначителен разговор, докато го посръбваше, бяха доблестни и неконцентрирани, но когато най-после остави празната си чаша на масата, имаше вид на човек, който повече не може да премълчава.