— Нещо трябва да се направи — заяви той към всички ни.
Зелъбай замислено го изгледа.
— Скъпи ми отче — напомни му той меко, — всички ние от години повтаряме това.
— Имам предвид скоро и решително. Направихме всичко възможно да намерим място за Децата, да запазим някакво равновесие и, общо взето, не смятам, че се справихме зле, но явно е било заместител, импровизация, емпирика и повече не може да продължава така. Трябва да имаме кодекс, който включва и Децата, някакви средства, чрез които законът да почне да се отнася и за тях, както и за нас, останалите. Когато законът е неспособен да осигури правосъдие, си навлича презрение и на хората им се струва, че няма друг изход и защита, освен лично отмъщение. Точно това стана днес следобед и дори ако преодолеем тази криза без сериозни неприятности, непременно скоро ще възникне друга. Безполезно е властите да прилагат закони и да издават присъди, за които всички знаят, че са погрешни. Днешното решение беше фарс и селото не се съмнява, че и разследването за по-малкия Паули ще бъде също такъв фарс. Абсолютно е необходимо веднага да се предприемат действия, които да поставят Децата под контрола на закона, преди да са се случили по-лоши неща.
— Предвиждахме възможни неприятности от този вид, ще си спомниш — подсети го Зелъбай. — Дори изпратихме меморандум по въпроса на полковника. Трябва да призная, че не предвиждахме никакви подобни сериозни проблеми като възникналите, но подчертавахме, че е желателно да се притежават някакви средства, чрез които да си осигурим Децата да се подчиняват на нормалните обществени и законови правила. И какво стана? Вие, полковник, го предадохте на по-висши инстанции и накрая получихме отговор, оценяващ нашата загриженост, но който ни уверяваше, че съответният отдел има пълно доверие на социалните психолози, които са наети да обучават и насочват Децата. С други думи, те не виждаха начин да упражняват контрол над тях и просто се надяваха, че след съответно обучение няма да възникнат критични положения. И в това, трябва да призная, съчувствам на отдела, но съвсем не мога да видя как Децата могат да бъдат заставени да се подчиняват на каквито и да е правила, ако сами не поискат това.
Мистър Лийбъди сплете пръсти, с отчаяно безпомощен вид.
— Но нещо трябва да се направи — повтори той. — Нужно бе само да се случи нещо от този тип, за да предизвика криза и сега се боя, че всеки момент може да има взрив. Не е въпрос на размисляне, а нещо по-примитивно. Тази вечер почти всички мъже от селото са в „Коса и камък“. Никой не е свиквал събрание; просто ги е потеглило нататък, а повечето жени прехвърчат от къща на къща и шушукат на групи. Случаят е точно този претекст, който им трябваше на мъжете… или би могъл да стане.
— Претекст? — вмъкнах аз. — Не разбирам напълно…
— Кукувичета — обясни Зелъбай. — Не мислиш, че мъжете някога честно са харесвали тези Деца, нали? Почтената фасада, която бяха придали на събитието, беше повече заради жените им. Като се има предвид гневът, който трябва да се е натрупвал в подсъзнанието им, прави им голяма чест, малко позасенчена може би от един-два примера като този на Хариман, който ги накара да се боят да пипнат Децата. Жените — повечето от тях, във всеки случай — не чувстват нещата по същия начин. Всички знаят достатъчно добре, че, биологично погледнато, те дори не са техни собствени деца, но са преживели тревогите и болката около тяхното раждане и това, дори ако дълбоко се възмущават от насилствеността му, както е при някои от тях, все пак не е такава връзка, която могат просто да забравят. А има и други, които… ами да вземем мис Огъл, например. Ако те имаха рога, опашки и двойни копита, мис Огъл, мис Лам и няколко други пак сляпо щяха да ги обичат. Но най-многото, което може да се очаква и от най-добрите хора, е толерантността.
— Беше много трудно — добави мистър Лийбъди. — Удар право по съответните семейни отношения. Едва ли има мъж, който да не се възмущава от тяхното съществуване. Ние непрекъснато се стараехме да заглаждаме последствията, но това беше най-многото, което можехме да направим. Беше като нещо, което тлее непрекъснато…
— И смятате, че тази афера с Паули ще бъде последната капка? — попита Бърнард.
— Би могла да бъде. Ако не тя, нещо друго ще стане — каза отчаяно мистър Лийбъди. — Ако само имаше нещо, което би могло да се направи, преди да стане твърде късно!
— Няма, драги мой — отсече Зелъбай решително. — Казвал съм ти го и преди и е време да започнеш да ми вярваш. Ти направи чудеса да заглаждаш и умиротворяваш, но нито ти, нито някой от нас би могъл да извърши нещо фундаментално, защото инициативата не е в наши ръце. Тя е у самите Деца. Мисля, че ги познавам не по-зле от другите. Обучавах ги и правех всичко възможно да ги опозная още от бебета, но практически не стигнах доникъде — нито пък хората от Чифлика са направили нещо повече. Колкото и помпозно да скриват това. Не можем дори да предвидим реакциите на Децата, защото не разбираме, освен в най-общи линии, нито какво искат, нито как мислят. Какво стана с момчето, което бе застреляно, между другото? Неговото състояние би могло да има известно влияние върху развитието на събитията.