— Ти да не си Джоузеф?
Момчето поклати глава. Тя продължи:
— Искам да отида в Трейн да видя мис Форешам, майката на Джоузеф. Беше ранена снощи. Тя е в болницата там.
Момчето продължаваше да я гледа. То поклати глава, много бавно. Гневни сълзи бликнаха в очите на мис Латърли.
— Малко зло ли причинихте? Вие сте чудовища. Искаме само да посетим нашите приятелки, които бяха ранени — ранени заради това, което направихте.
Момчето не каза нищо. Мис Латърли направи импулсивно крачка към него, след това се въздържа.
— Не разбираш ли? Нямате ли никакви човешки чувства? — попита тя с разтреперан глас.
Зад нея кондукторът, полуозадачено, полунасмешливо казваше:
— Хайде, дами. Престрашете се. Старият автобус не хапе, знаете. Не можем да чакаме тук цял ден.
Групата на жените стоеше нерешително, някои от тях изглеждаха изплашени. Мисис Дори направи нов опит да се качи. Нямаше смисъл. Две от жените се обърнаха и изгледаха гневно момчето, което отвърна на погледа им без да помръдне.
Мис Латърли се обърна безпомощно и си тръгна. Търпението на кондуктора се изчерпа.
— Добре, щом не идвате, тръгваме. Трябва да гоним разписание, както знаете.
Никоя от групата не помръдна. Той решително натисна звънеца и автобусът потегли. Кондукторът ги позяпа как се смаляваха изоставени зад него и накрая поклати глава. Докато бавно се придвижваше напред, за да размени коментари с шофьора, той си мърмореше местната поговорка:
В Опли са умници, В Стоуч са мазници, в Мидуич побърканите са повече от трици.
Поли Ръштън, безценната дясна ръка на вуйчо си в енорията, откакто бе избягала от неподправеното скарване между двете фамилии, караше мисис Лийбъди в Трейн, за да види свещеника. Неговите травми в свадата, успокояващо бяха телефонирали от болницата, били неприятни, но не сериозни, само счупване на лявата лъчева кост, счупена дясна ключица и няколко контузии, но се нуждае от почивка и спокойствие. Би се радвал на едно посещение, за да уреди някои подробности за заместването си, докато е болен.
На двеста метра от Мидуич, обаче, Поли рязко натисна спирачката и започна да обръща колата.
— Какво сме забравили? — попита изненадано мисис Лийбъди.
— Нищо — отговори й Поли. — Просто не мога да отида, това е всичко.
— Не можеш? — повтори мисис Лийбъди.
— Не мога — каза Поли.
— Аби, наистина — рече мисис Лийбъди, — трябваше да се сетя, че по това време…
— Лельо Дора, казах „не мога“, не „не искам“.
— Не разбирам. За какво говориш? — запита мисис Лийбъди.
— Добре — отвърна Поли. Тя измина няколко метра и отново обърна колата с гръб към Мидуич. — Сега ще си сменим местата и ти ще опиташ.
Мисис Лийбъди неохотно зае шофьорското място. Тя не обичаше да кара, но прие предизвикателството. Отново потеглиха напред и точно на същото място, където бе спряла Поли, спря и мисис Лийбъди. Отзад се чу клаксон и една търговска камионетка от Трейн една се промуши край тях. Гледаха я, докато се загуби зад завоя. Мисис Лийбъди опита да сложи крак на газта, но кракът й спря близо до педала. Опита пак. Кракът й отново не стигна до него.
Поли се огледа и видя едно от Децата, седнало полускрито в живия плет, което ги гледаше. Тя се взря по-напрегнато в момичето, като се опитваше да разбере точно коя е.
— Джуди — извика Поли с внезапно опасение. — Ти ли правиш това?
Кимването на момичето беше едва доловимо.
— Но не трябва — протестира Поли. — Искаме да отидем в Трейн, за да видим вуйчо Хюбърт. Той е ранен. В болница е.
— Не можете да отидете — каза й момичето с леко извинителен тон.
— Но, Джуди! Той трябва да уговори с мен много неща за времето, през което ще отсъства.
Момичето само бавно поклати глава. Поли усети, че започна да се ядосва. Тя пое дъх, за да заговори отново, но мисис Лийбъди нервно я прекъсна:
— Не й досаждай, Поли. Не беше ли миналата нощ достатъчен урок за всички ни?
Забележката й попадна на място. Поли не каза нищо повече. Тя седеше вторачена в Детето при живия плет, сред бъркотия от отчайващи емоции, които докараха възмутени сълзи в очите й.
Мисис Лийбъди успя да намери задната скорост и премести лоста на нея. Предпазливо протегна напред десния си крак и откри, че сега той достигна до педала на газта без всякакви затруднения. Те караха назад няколко метра и отново си смениха местата. Поли мълчаливо върна колата обратно в енорията.