— Психиатър ли? — повтори сър Джон подозрително. — Струва ми се казахте, че това училище не е за изоставащи деца?
— Не е — повтори Бърнард търпеливо.
— Не виждам в какво има да се съмнява. В истината няма нищо съмнително, нали така? Тя е всичко, което трябва да кажете на полицията, когато се извършва разследване. Ако не го направите, ще си имате неприятности… и то съвсем заслужено.
— Не е чак толкова просто — отговори Бърнард. — Той може да не се чувства толкова свободен да разкрие някои аспекти на своята работа. Смятам, че ако желаете да дойда с вас и се срещнете с него отново, може да заговори по-охотно и много по-добре от мен да обясни положението.
Той стана, когато свърши. Ние всички също станахме. Сбогуването на полицая беше сърдито. Дясното око на Бърнард едва забележимо смигна, когато ни каза au revoir и го изведе от стаята.
Зелъбай се стовари в един фотьойл и дълбоко въздъхна. Той разсеяно търсеше табакерата си.
— Не познавам доктор Торънс — казах аз, — но вече го съжалявам.
— Напразно — отвърна Зелъбай. — Дискретността на полковник Уесткот е дразнеща, но пасивна. Тази на Торънс винаги е имала агресивен характер. Ако сега го принудят да направи положението достатъчно ясно за сър Джон, просто ще има идеална справедливост. Но това, което в момента ме интересува повече, е отношението на вашия полковник Уесткот. Бариерата при него е свалена малко. Щом стигна толкова далече, че да употреби разбираеми думи пред сър Джон, вярвам, че би могъл на всички ни да каже нещо. Това ми се струва точно ситуацията, която той толкова упорито се опитваше да избягва през цялото време. Мидуичката торба вече съвсем явно е твърде малка за котката. Защо тогава не се показва по-загрижен? — Той потъна в унес, като леко барабанеше с пръсти по страничната облегалка.
След малко се върна Анджела. Зелъбай я усети отдалече. Необходимо му бе известно време, за да се върне в тукашното и сегашното и да види изражението й.
— Какво има, скъпа? — попита той и добави, като си спомни: — Смятах, че трябваше да бъдеш в болницата в Трейн с цял рог на изобилието.
— Тръгнах — каза тя. — И сега съм тук. Изглежда не ни се разрешава да напускаме селото.
Зелъбай се изправи.
— Това е абсурд. Старият глупак не може да арестува цялото село. Като някой мирови съдия — започна той възмутено.
— Не е сър Джон. Децата са. Поставили са постове на всички пътища и не ни пускат да излезем.
— Така ли! — възкликна Зелъбай. — Изключително интересно. Питам се, дали…
— Дяволски интересно! — ядоса се жена му. — Много е неприятно и е пълно безобразие. А е и доста тревожно — добави тя, — защото човек просто не знае какво се крие зад това.
Зелъбай попита как точно е било осъществено. Тя обясни и в заключение каза:
— Спират само нас… хората, които живеем в селото, искам да кажа. На другите им разрешават да влизат и излизат, колкото си искат.
— Но без насилие? — попита Зелъбай с оттенък на безпокойство.
— Без. Просто трябва да спреш. Няколко души се обадиха в полицията и те се заеха с това. Безнадеждно, разбира се. Децата тях не ги спираха, не им досаждаха, така че не можаха да разберат за какво е врявата. Единственият резултат е, че тези, които бяха чували, че Мидуич е полуумен, сега са сигурни в това.
— Трябва да имат някакво основание… Децата, искам да кажа — промълви Зелъбай.
Анджела го изгледа възмутено.
— Вероятно е така и това предполагам ще представлява голям социологически интерес, но не то е важното в момента. По-скоро искам да знам какво трябва да се направи?
— Мила моя — рече Зелъбай успокоително. — Оценяваме твоите чувства, но от известно време знаем, че ако на Децата им изнася да ни пречат, нямаме никакъв начин да ги спрем. Е, добре, в момента по някаква причина, която признавам, че не схващам, това очевидно им изнася.
— Но, Гордън, става дума за онези сериозно ранени хора в болницата в Трейн. Техните близки искат да ги посетят.
— Скъпа, не виждам какво друго би могло да се направи, освен да намериш някое от Децата и да му изложиш проблема от хуманна гледна точка. Може и да се съобразят с нас, но всичко зависи от тяхната причина да се държат така, не мислиш ли?
Анджела изгледа съпруга си с недоволно смръщени вежди. Започна да отговаря, размисли и излезе с укорителен вид. Когато вратата се затвори, Зелъбай поклати глава.
— Мъжката арогантност е самохвална — отбеляза той, — а женската е нещо същностно. Понякога размишляваме за царствените динозаври и се питаме кога и как нашето кратко съществуване ще достигне своя край. Но не и тя. Нейната вечност е параграф от вярата й. Големи войни и бедствия могат да идват и да си отиват, раси да се издигат и западат, империи да загиват в страдания и смърт, но това е на повърхността: тя, жената, е безкрайна, същностна; тя ще бъде вечна. Жената не вярва в динозаврите: всъщност дори не вярва, че светът е съществувал, преди тя да се е появила в него. Мъжете могат да строят и разрушават, и да си играят с всичките си играчки; те са несръчни досадници, ефемерни удобства, просто палавници, докато жената, в мистична пъпна връзка с голямото дърво на самия живот, знае, че е незаменима. Човек се пита дали динозавърката на времето си е била облагодетелствана със същата удобна увереност.