Той замълча с такава явна нужда от насърчаване, че казах:
— А връзката с настоящето?
— Дали е в това, че докато един мъж намира мисълта да бъде подтискан отвратителна, за нея тя просто е немислима? И понеже не може да мисли така, тази хипотеза трябва да й се струва несериозна.
Изглежда, че топката отново бе при мен.
— Ако загатваш, че ние виждаме нещо, което мисис Зелъбай не може да види, боя се, че…
— Но, драги човече, ако човек не е заслепен от чувството за незаменимост, би трябвало да приеме, че ние, както и другите божи създания преди нас, един ден ще бъдем заменени. Има два начина, по които това може да стане: или чрез нас самите, чрез нашето саморазрушение, или чрез нахълтване на вид, за който ни липсват средства да го покорим. Ето на, сега сме изправени лице с лице пред една по-висша воля и разум. И какво можем да им противопоставим?
— Това звучи крайно пораженчески — отговорих аз. Ако, както приемам, го мислиш съвсем сериозно, не правиш ли твърде обширно заключение от доста дребен пример?
— Подобни неща ми говореше и жена ми, когато примерът беше значително по-дребен и по-млад — призна Зелъбай. — Тя също непрекъснато презрително отхвърляше предположението, че толкова забележително нещо може да стане тук, в едно прозаично английско селце. Напразно се мъчех да я убедя, че би било еднакво забележително, където и да се бе случило. Струваше й се, че това решително е събитие, което би било по-незабележително на някое екзотично място — например, в село на остров Бали или в мексиканско пуебло. Всъщност, тя го причислява към този род неща, които се случват на другите хора. За съжаление, обаче, примерът се разви тук, и то с мрачна логика.
— Не мястото ме смущава — казах аз, — а твоите заключения. И в частност сигурността ти, че Децата могат да правят каквото си искат и няма начин да бъдат спрени.
— Би било глупаво да се схващат думите ми толкова педантично. Може би е възможно, но няма да е лесно. Физически ние сме нещастни, бедни създания в сравнение с много животни, но ги побеждаваме, защото сме по-умни. Единственото, което би могло да вземе надмощие над нас, е нещо още по-умно. Това едва ли приличаше на заплаха: първо, неговото появяване ни изглеждаше невероятно, и второ, дори още по-невероятно ни се струваше,че ще му позволим да оцелее, за да се превърне в опасност. И все пак, ето го — поредната джунджурийка от безкрайната еволюционна кутия на Пандора: съставният разум — две мозайки, едната от трийсет, другата от двайсет и осем плочки. Какво можем ние, с нашите разделени мозъци, които имат само тромави, непохватни връзки един с друг, да очакваме да направим срещу трийсет мозъка, работещи почти като един?
Възразих, че дори да е така, Децата едва ли са успели да натрупат достатъчно знания за някакви си девет години, за да могат успешно да се противопоставят на цялата маса човешки знания, но Зелъбай поклати глава.
— Правителството по свои собствени съображения им достави превъзходни преподаватели, така че количеството на знанията им би трябвало да е значително — всъщност знам, че е така, защото аз самият им преподавам понякога. Това е важно, но не то е източникът на заплахата. Известно е, че Франсис Бейкън е написал: nam et scientia potestas est — знанието е сила — жалко, че толкова изтъкнат учен е трябвало понякога да говори безсмислици. Енциклопедията е претъпкана със знания, но нищо не може да направи с тях; всички сме чували за хора, които имат смайваща памет за фактите, но без всякаква способност да ги използват; една сметачна машина може да бълва сведения на метри лента; но нито едно от тези знания не е от каквато и да е полза, ако не е пропито с разбиране. Знанието е само вид гориво — необходим му е моторът на разбирането, за да се превърне в сила. А това, което ме плаши, е мисълта за силата, получавана от едно разбиране, работещо дори с малко количество горивознание, когато притежава трийсет пъти по-голяма от нашата способност да анализира. Какво може да се получи с нея, когато Децата пораснат, не мога да си представя, дори приблизително.