Той се намръщи. Както винаги, бях малко несигурен в Зелъбай.
— Ти съвсем сериозно продължаваш да твърдиш, че нямаме никаква възможност да попречим на тази група от петдесет и осем Деца да следва курса, който си е избрала? — настойчиво попитах аз.
— Точно така — кимна той. — Какво предлагаш да направим? Знаеш какво стана с тълпата снощи. Имаха намерение да нападнат Децата — вместо това бяха заставени да се бият помежду си. Ако изпратим полиция, тя ще започне да прави същото. Изпрати им войници и те ще бъдат накарани да се стрелят един друг.
— Възможно е — отстъпих аз. — Но трябва да има други начини да се справим с тях. Те изглежда са се откъснали емоционално от приемните си майки твърде рано — ако, разбира се, изобщо някога са имали чувствата, които ние нормално очакваме. Повечето предпочетоха да възприемат постепенно изолиране в момента, в който им бе предложено. В резултат селото знае изключително малко за тях. След твърде кратък срок хората престанаха да мислят за тях като за отделни личности. Трудно им е да ги различават и свикнаха да ги разглеждат колективно, така че те станаха двуизмерни фигури със само ограничена степен на реалност.
Зелъбай изглежда обмисляше това.
— Ти си съвършено прав, скъпи ми приятелю. Имаме пълна липса на контакти и симпатии. Но това се дължи изцяло на нас. Аз самият се държах възможно най-близо до тях, но все пак съм на разстояние. Въпреки всичките ми усилия, още ги намирам, както ти превъзходно го определи, двуизмерни. И силното ми убеждение е, че хората в Чифлика не са успели да направят повече.
— Тогава остава въпросът — заключих аз, — как да получим повече сведения?
Известно време останахме замислени, докато Зелъбай се измъкна от унеса си и каза:
— Идвало ли ти е наум да се запиташ какъв е твоят собствен статус тук, драги? Ако смяташ да си отидеш днес, бихме могли да открием дали Децата те смятат за един от нас или не.
Този аспект не би беше хрумвал и го намерих малко стряскащ. Реших да проверя.
Бърнард, както изглеждаше, бе заминал с колата на полицая, така че аз заех за опита неговата.
Открих отговора недалече по пътя за Опли. Много странно усещане. Ръката и кракът ми бяха заставени да спрат колата без всякакво участие на моята воля. Едно от Децата — момиче — седеше до пътя, гризеше стрък трева и ме гледаше безизразно. Пак опитах да преместя скоростите. Ръката ми не го направи. Нито пък успях да поставя крака си на педала на съединителя. Погледнах момичето, казах му, че не живея в Мидуич и искам да се прибера вкъщи. Тя просто поклати глава. Опитах отново лоста на скоростите и открих, че единственото положение, на което можех да го поставя, беше заден ход.
— Хм — измрънка Зелъбай, когато се върнах. — Значи си почетен селянин, така ли? Така си и мислех, че ще стане. Само ми напомни да кажа на Анджела да уведоми готвачката, бъди така добър.
По същото време, когато ние със Зелъбай обсъждахме ситуацията в Кайл Мейнър, други разговори, подобни по тема, но различни по тон, се водеха в Чифлика. Д-р Торънс, донякъде поощрен от присъствието на полковник Уесткот, бе положил усилия да отговори на въпросите на полицая по-подробно отпреди. Стигнало се бе до фаза, когато липсата на координация между страните не можеше повече да се замаскирва и един явно ексцентричен въпрос накара доктора да каже малко отчаяно:
— Страхувам се, че не мога да направя положението напълно ясно за вас, сър Джон.
Шефът на полицията изсумтя нетърпеливо.
— Всички ми повтарят това и не го отричам; изглежда никой тек не е способен да разясни нещо. И всички ми повтарят, при това без да представят и най-малкото доказателство, което бих могъл да разбера, че тези адски деца по някакъв начин са отговорни за произшествието снощи — дори вие, за когото ми дадоха да разбера, че сте натоварен да отговаряте за тях. Съгласен съм, че не мога да разбера едно положение, при което на вашите деца е позволено така напълно да излязат от контрол, че да могат да причинят безредици, достигащи до метеж. Не виждам защо трябва да се очаква да разбера това. Като полицай искам да видя някого от подстрекателите и да разбера какво ще каже той по въпроса.
— Но, сър Джон, вече ви обясних, че не е имало никакви подстрекатели…
— Знам, знам. Чух ви. Тук всички са равни и прочие от сорта — на теория всичко е много добре може би, но вие знаете не по-зле от мен, че във всяка група има типове, които излизат напред и че това са момчетата, които трябва да хванеш. Справи се с тях и ще се справиш с останалите. — Той замълча в очакване.