Доктор Торънс размени безнадежден поглед с полковник Уесткот. Бърнард леко сви рамене и кимна едва забележимо. Нещастният вид на д-р Торънс се засили. Той каза смутено:
— Много добре, сър Джон, тъй като вие всъщност правите от това буквално полицейска заповед, нямам алтернатива, но трябва да ви помоля грижливо да претегляте думите си. Децата са… ъъъъ… много чувствителни.
Изборът на последната дума беше много неудачен. В неговия собствен речник тя имаше донякъде технически смисъл. За шефа на полицията това беше дума, използвана от сляпо привързаните майки за разглезените им деца и не допринесе никак да го направи по-съчувствено разположен към Децата. Той издаде нечленоразделен звук на неодобрение, докато д-р Торънс ставаше и излизаше от стаята. Бърнард полуотвори уста да подсили предупреждението на доктора, но реши, че така само ще засили раздразнението на полицая и ще причини повече вреда, отколкото полза. Проклятието на здравия разум, мислеше Бърнард, е, че, колкото е безценен, когато е да добра почва, толкова опасен лепкав бурен може да стане на друга. Така че двамата изчакаха в мълчание докторът да се върне след малко, като доведе едно момче от Децата със себе си.
— Това е Ерик — каза той, за да го представи. — Сър Джон Тенбай желае да ти зададе няколко въпроса, Ерик. Това е негов дълг като шеф на полицията, за да направи доклад за снощи.
Момчето кимна и се обърна към сър Джон. Д-р Торънс зае мястото си зад бюрото и загледа двамата напрегнато и смутено.
Погледът на момчето беше твърд, внимателен, но съвсем неутрален. В него нямаше и следа от чувства. Сър Джон го срещна със същата твърдост. Момче със здрав вид, помисли си той. Малко тънко — е, не точно тънко в смисъл на мършаво, слабо би било по-точна дума. Беше трудно да се направи преценка от чертите. Лицето беше хубаво, макар и без слабостта, която често придружава мъжката хубост. От друга страна то не показваше сила — устата всъщност беше леко малка, макар и не капризна. Нямаше какво много да се научи от лицето като цяло. Очите, обаче, бяха дори по-забележителни, отколкото бе готов да очаква. Бяха му казали за странния златист цвят на ириса, но никой не бе успял да му предаде техния странен блясък, особеното им свойство да изглеждат меко осветени отвътре. За момент това го обезпокои, после се взе в ръце, напомни си, че има пред себе си някакъв особняк; момче само на девет години, изглеждащо на пълни шестнайсет, отгледано при това с някои от тези дръндрънски теории за самоизява, неподтискане и така нататък. Реши да се отнася към момчето сякаш е на възрастта, на която изглеждаше и се насочи към това отношение на мъж към мъж.
— Сериозно нещо е тази работа снощи — отбеляза той. — Задачата ни е да изясним фактите и да открием какво е станало всъщност — кой е отговорен за безредиците и така нататък. Хората непрекъснато ми втълпяват, че сте ти и другите тук. Какво ще кажеш за това?
— Не — бързо отвърна момчето.
Шефът на полицията кимна. Човек едва ли може да очаква незабавно признание, във всеки случай.
— Какво точно стана? — попита той.
— Хората от селото дойдоха тук, за да запалят Чифлика — отговори момчето.
— Сигурен ли си в това?
— Те казаха така и нямаше друга причина да ги доведе тук по това време — рече момчето.
— Добре, няма да навлизаме в подробности защо и по каква причина засега. Нека тръгнем оттук. Ти каза, че някои от тях са дошли с намерение да запалят училището. Тогава, предполагам, са дошли други, които са искали да ги спрат и така е започнал боят?
— Да — отвърна момчето, но не така решително.
— Значи всъщност ти и твоите приятели нямате нищо общо с това? Били сте само зрители?
— Не — каза то. — Трябваше да се защитим. Беше необходимо, иначе те щяха да запалят сградата.
— Искаш да кажеш, че призовахте някои от тях да спрат останалите, нещо такова?
— Не — момчето търпеливо обясни. — Накарахме ги да се бият помежду си. Можехме и просто да ги върнем, но ако го бяхме направили, беше много вероятно да дойдат пак някой друг път. Сега вече няма такава опасност, те разбират, че е по-добре да ни оставят на мира.
Шефът на полицията замълча, леко затруднен.
— Ти каза „накарахме ги да се бият помежду си“. Как го направихте?
— Много е трудно да се обясни. Не мисля, че можете да го разберете — поклати глава момчето.
Сър Джон леко порозовя.
— Въпреки това бих искал да чуя — настоя той с вид на благородна сдържаност, изхабена напразно.
— Няма никакъв смисъл — каза му момчето. Говореше просто, без намеци, просто констатираше факт.