Шефът на полицията стана по-тъмно розов. Доктор Торънс припряно се намеси.
— Това е изключително неясна материя, сър Джон, която ние всички тук се опитваме да разберем с твърде малък напредък от няколко години. Наистина не може да се отиде по-далече, отколкото да се каже, че Децата „пожелаха“ хората в тълпата да се нападнат един друг.
Сър Джон погледна него, след това момчето. Той негодуваше, но се сдържаше. После, след две-три дълбоки вдишвания, заговори отново с момчето, но с леко раздразнен нос.
— Както и да е било направено — и ще трябва да се върнем към това по-късно — ти признаваш, че вие сте отговорни за станалото?
— Ние сме отговорни за това, че се защитихме — рече момчето.
— С цената на четири живота и тринайсет сериозни наранявания — след като сте можели, както каза, просто да ги върнете назад.
— Те искаха да ни убият — заяви момчето с безразличие.
Шефът на полицията го изгледа продължително.
— Не разбирам как сте могли да го направите, но приемам засега думите ти, че сте го извършили, а също и думите ти, че не е било необходимо.
— Те щяха да дойдат пак. Тогава щеше да бъде необходимо — отговори момчето.
— Не можеш да бъдеш сигурен в това. Цялото ви отношение е чудовищно. Не изпитвате ли поне малко угризения заради тези нещастни хора?
— Не — каза момчето. — Откъде накъде? Вчера следобед един от тях простреля един от нашите. Сега трябва да се защитаваме.
— Но не чрез лично отмъщение. Законът е защита за вас и за всеки друг…
— Законът не предпази Уилфред от куршума. Той нямаше да ни защити снощи. Законът наказва престъпника, след като е успял. За нас няма никакъв смисъл от него, ние искаме да останем живи.
— Но не и като причинявате — както ми каза — смъртта на други хора.
— В кръг ли трябва да се въртим? — попита момчето. — Отговорих на въпросите ви, защото решихме, че е по-добре да разберете положението. След като вие явно не го схванахте, ще го изложа по-ясно. А именно: ако последват нови опити да ни се бъркат или да ни безпокоят от страна на когото и да било, ще се защитаваме. Показахме, че можем и се надяваме, че това предупреждение беше достатъчно, за да се предотвратят по-нататъшни неприятности.
Сър Джон безмълвно се вторачи в момчето, като кокалчетата на ръцете му побеляваха, а лицето му ставаше пурпурно. Той наполовина се надигна от стола, сякаш се канеше да нападне детето, след това потъна обратно, като размисли. Минаха няколко секунди, преди да може да си възвърне дар слово. След малко, полузадъхано се обърна към момчето, което го наблюдаваше с някакъв критичен разсеян интерес.
— Проклет малък негодник! Нетърпим дребен позьор! Как смееш да ми говориш така! Разбираш ли, че аз представлявам полицейската сила на графството? Ако не разбираш, време е да се научиш, и, Бога ми, ще се погрижа за това. Да говориш така с по-възрастните, надут малък парвеню! Значи не бива да ви безпокоят! Ще се защитавате, значи! Къде си мислиш, че се намираш? Имаш още много да учиш, момче, цял…
Той внезапно млъкна и седна, вторачен в момчето.
Доктор Торънс се приведе напред над бюрото си.
— Ерик… — започна той протестиращо, но не помръдна, за да се намеси.
Бърнард Уесткот остана неподвижен на стола си и само наблюдаваше.
Устата на полицая се отпусна, челюстта му леко увисна, очите му се разшириха и сякаш продължаваха да се разширяват. Косата му леко настръхна. Пот изби по челото му, по слепите му очи и потече на струйки по лицето му. Нечленоразделни звуци излизаха от устата му. Сълзи потекоха покрай носа му. Започна да издава странни тънки писъци. Смъкна се от стола си на колене върху пода и падна по очи. Лежеше там пълзящ и треперещ, като издаваше високи цвилещи звуци, когато се мъчеше да се вкопчи в килима, сякаш се опитваше да се зарови в него. Внезапно повърна.
Момчето вдигна поглед. Каза на д-р Торънс, сякаш отговаряше на въпрос.
— Не е ранен. Искаше да ни уплаши, така че му показахме какво значи да си уплашен. Сега ще разбере по-добре. Ще му мине, когато жлезите му отново се уравновесят.
След това се обърна и излезе от стаята, като остави двамата мъже да се гледат един друг.
Бърнард извади носна кърпа и попи потта, която стоеше на капки по собственото му чело. Доктор Торънс седеше неподвижно, лицето му беше болезнено сиво. Те се обърнаха, за да погледнат шефа на полицията. Сър Джон сега лежеше отпуснато, изглеждаше в безсъзнание, вдъхваше продължително и жадно, разтърсван понякога от силни спазми.
— Господи! — възкликна Бърнард. Той отново погледна Торънс. — И вие сте тук от три години!
— Тук никога не е ставало нещо, което дори и отдалече да прилича на това — каза докторът. — Подозирахме много възможности, но никога не е имало враждебност — и, след всичко това — слава Богу!