— Без пипер — каза жена му.
— Без какво?
— Без пипер. Ще хълцаш — напомни му Анджела.
— Вярно. Къде е захарта?
— До лявата ти ръка, скъпи.
— А, да… докъде бях стигнал?
— До марсианците на Хърбърт Уелс — напомних му аз.
— Разбира се. Е, добре, тук вие имате прототипа на безбройни нашествия. Супер-оръжие, срещу което човекът се бие смело със своя собствен жалък арсенал, докато бъде спасен от някой от всевъзможните видове вируси. Естествено, в Америка всичко това е по-голямо и по-хубаво. Нещо каца, нещо излиза от него. След десет минути, несъмнено поради превъзходните комуникации в тази страна, избухва паника от бряг до бряг, всички излизащи от градовете шосета са задръстени във всички посоки от бягащото население — с изключение на Вашингтон. Там, напротив, огромни тълпи, простиращи се докъдето поглед стига, стоят мрачни и мълчаливи, пребледнели, но доверчиви, с вперени в Белия дом очи, докато някъде си в Кетскилс досега неизвестен професор и неговата дъщеря с техния недодялан млад асистент се борят като побъркани акушерки да осъществят раждането на dea ex laboratoria (лабораторно чудо), което ще спаси света в последния момент минус един. На нас тук ни се струва, че описанието на такова нашествие би било прието поне на някои места с оттенък на предварителен скептицизъм, но трябва да позволим на американците да познават по-добре своя народ. И така, какво имаме в крайна сметка? Просто поредната война. Мотивациите са опростени, въоръженията усложнени, но образецът е един и същ и в резултат нито една от прогнозите, спекулациите и екстраполациите не се оказва от някаква полза, когато нещата се случват в действителност. Наистина изглежда жалко като си помислиш колко мозъчна дейност са потрошили над това разните прогнозисти, нали?
Той се залови с изяждането на салатата си.
— За мен все още си остава проблем да проумея кога човек трябва да те разбира буквално и кога метафорично — обадих се аз.
— Този път със сигурност трябва да го разбираш буквално — вмъкна Бърнард.
Зелъбай го погледна косо.
— Просто ей така? Без дори рефлекторно противопоставяне? — попита той. — Кажи ми, полковник, откога си приел това нашествие като факт?
— От около осем години — отговори му Бърнард. — А ти?
— Приблизително също от толкова… или може би малко по-рано. Не го харесвах, не го харесвам, вероятно в бъдеще ще ми харесва още по-малко. Но трябваше да го приема. Старата аксиома на Холмс, нали знаете: „Когато сте елиминирали невъзможното, това, което остава, колкото и невероятно да е, трябва да е истината“. Не знаех, обаче, че тя се признава и в официалните кръгове. Какво решихте да предприемете по въпроса?
— Ами направихме всичко възможно да осигурим тяхната изолация тук и да се погрижим за образованието им. И това е било хубаво, полезно нещо, както се оказа, ако мога така да се изразя. А защо?
— Един момент — вмъкнах аз, — пак съм между буквалното и фигуративното. Вие и двамата сериозно ли възприемате като факт, че тези Деца са нещо като нашественици? И че произлизат от някъде извън Земята?
— Виждате ли? — рече Зелъбай. — Никаква паника от бряг до бряг. Само скептицизъм. Казах ви.
— Сериозно го мислим — отговори ми Бърнард. — Това е единствената хипотеза, която моят отдел не бе принуден да изостави — въпреки че, разбира се, все още има някои, които не я приемат, дори при положение, че разполагаме с помощта на малко повече доказателства, отколкото мистър Зелъбай.
— А! — възкликна Зелъбай, чието внимание внезапно бе привлечено и вилицата му, пълна със зелена салата, спря във въздуха. — Нима се приближаваме към тайнствения интерес на Военното разузнаване към нас?
— Вече няма никаква причина, смятам, това да не стане известно в ограничен кръг — призна Бърнард. — Знам, че на ранните етапи ти направи известни запитвания за нашия интерес по своя инициатива, Зелъбай, но не мисля, че успя да намериш ключа към загадката.
— Който е?… — попита Зелъбай.
— Ами просто Мидуич не е единственото и дори не първото място, което е имало Бездение. А по време на първите три седмици около събитието е имало и забележимо увеличаване на броя на открити с радар неидентифицирани летящи обекти.
— Ох, дявол да ме вземе! — изпъшка Зелъбай. — О, суета, суета!… Значи има други групи Деца освен нашите? Къде?
Но Бърнард не трябваше да бъде притискан, той бавно продължи:
— Едно Бездение се е състояло в малка община в Северните територии на Австралия. Нещо явно тръгнало наопаки там. Имало трийсет и три бременности, но по някаква причина всичките Деца измрели — повечето няколко часа след раждането, последното след седмица. Друго Бездение имало в ескимоско селище на остров Виктория, на север от Канада. Жителите премълчават какво е станало там, но се смята, че са били толкова скандализирани или може би разтревожени от появяването на бебета, толкова различни от тях, че ги отхвърлили почти веднага. Във всеки случай нито едно не е оцеляло. И това, между другото, съпоставено с времето на завръщане на бебетата от Мидуич тук, подсказва, че способността да оказват принуда не се развива преди да станат на седмица-две и дотогава те може би са истински индивиди. Още едно Бездение…