Зелъбай продължи известно време да следва с пръст вълнообразните орнаменти на покривката за маса, преди да вдигне очи. След това попита:
— А каква беше реакцията на Военното разузнаване? Чудели са се този път какъв ли номер се опитват да им пробутат руснаците, предполагам? — И той се върна към драскането с пръст по покривката.
— Повечето от нас — да, някои — не — призна Бърнард.
След малко Зелъбай отново вдигна поглед.
— Разправили са се с Гижинск миналата седмица, каза ти. Кой ден?
— Вторник, втори юли — отвърна Бърнард.
Зелъбай бавно кимна няколко пъти.
— Интересно — измърмори той. — Но как, питам се аз, нашите Деца са разбрали?…
Скоро след обяда Бърнард обяви, че отново отива в Чифлика.
— Нямах възможност да говоря с Торънс, докато сър Джон беше там — а след това и двамата имахме нужда от почивка.
— Предполагам, че можеш да ни дадеш някаква представа за това какво смятате да правите с Децата? — попита Анджела.
Той поклати глава.
— Ако имах някакви идеи, предполагам, че щяха да бъдат държавна тайна. Всъщност, отивам да видя дали Торънс със своето познаване на Децата може да предложи нещо. Надявам се да се върна след около час — добави той и излезе.
Когато прекрачи през входната врата автоматично се запъти към колата си, но щом пипна дръжката на вратата, промени намерението си. Малко раздвижване, реши той, ще ме освежи и се отправи бодро пеша по алеята.
Почти до вратата чакаше дребна дама в син костюм от шантунг, тя се подвоуми, след това пристъпи напред, за да го пресрещне. Лицето й леко порозовя, но решително продължи. Бърнард повдигна шапката си.
— Не ме познавате. Аз съм мис Лам, но, разбира се, ние всички знаем кой сте вие, полковник Уесткот.
Бърнард прие представянето с лек поклон, като се чудеше колко „всички ние“ (което вероятно включваше цял Мидуич) знаеха за него и от кого го знаеха. Той я попита какво би могъл да направи за нея.
— Отнася се за Децата, полковник. Какво ще се прави?
Той й каза доста честно, че още не е взето решение. Тя го слушаше с напрегнато вперени в него очи и сключени ръце в ръкавици.
— Няма да бъде нещо лошо, нали? — попита тя. — О, знам, че последната нощ беше ужасна, но вината не бе тяхна. Те всъщност още не разбират. Те са още толкова млади! Знам, че изглеждат два пъти по-големи, но дори тази възраст не е достатъчна, нали? Те изобщо не искаха да причинят злините, които извършиха. Бяха изплашени. Нямаше ли всеки от нас да е изплашен, ако тълпа тръгне към къщата ни с намерение да я запали? Разбира се, че щеше. Щяхме да имаме право да се защитим и никой не би могъл да ни упрекне. Та ако селяните дойдеха в къщата ми така, бих я защитавала с каквото ми попадне — може би с брадва.
Бърнард се съмняваше в това. Представата за тази дребна дама, нападаща тълпа с брадва, не идваше лесно на фокус.
— Мерките, които предприеха, бяха твърде драстични — напомни й той меко.
— Знам. Но когато си млад и уплашен е много лесно да бъдеш по-брутален, отколкото си искал. Знам, че когато бях дете имаше много несправедливости, които просто ме караха да горя отвътре. Ако имах силата да направя това, което исках, то би било ужасно, наистина ужасно, уверявам ви.
— За съжаление — отбеляза той, — Децата пък имат тази сила и трябва да се съгласите, че не бива да им се позволява да я използват.
— Да — кимна тя. — Но те няма да го правят, когато пораснат достатъчно, за да започнат да разбират. Сигурна съм, че няма. Хората казват, че трябва да се изгонят. Но няма да направите това, нали? Те са толкова млади. Знам, че са своенравни, но имат нужда от нас. Те не са зли. Просто напоследък бяха изплашени. Преди това не бяха такива. Ако останат тук, ще можем да ги научим на любов и благородство, да им покажем, че хората всъщност не им мислят злото…
Тя вдигна очи към лицето му, ръцете й тревожно се притискаха една в друга, очите й умоляваха, сълзи почти надничаха в тях.
Бърнард нещастно отвърна на погледа й, като се чудеше на тази привързаност, която можеше да гледа на шест смъртни случая и голям брой сериозни наранявания като на детинска постъпка. Той почти виждаше в съзнанието й обожанието към слабата фигура със златисти очи, която изпълваше целия й хоризонт. Тя никога не би могла да обвини, никога не би престанала да боготвори, никога не би разбрала… В целия й живот е имало само едно прекрасно, чудесно нещо… Сърцето го заболя за мис Лам.