— За момент — разказваше той по-късно, — това направо ме порази. Бях по-близо до паниката от всякога. Комбинацията дете-възрастен изглеждаше пълна с ужасно значение, което сриваше всички опори на нормалния ред на нещата. Знам, че сега изглежда дребна работа. Но през цялото време ме стряскаше като откровение и, Бога ми, ме плашеше… Внезапно ги видях двойнствени: индивидуално — още деца, колективно — възрастни, разговарящи с мен на собственото ми ниво…
На Бърнард му потрябва известно време да събере мислите си. Когато успя, си спомни сцената с шефа на полицията, която също бе тревожна, но по друг, много по-конкретен начин и той загледа момчето по-внимателно.
— Ти Ерик ли си? — попита той.
— Не — каза момчето. — Понякога съм Джоузеф. Но сега съм всички ние. Не трябва да се страхувате от нас. Ние искаме да говорим с вас.
Бърнард отново се взе в ръце. Той нарочно седна на насипа до тях и се застави да заговори с разумен тон.
— Това, че искаме да ви убием, ми се струва твърде смело заключение — рече той. — Естествено, ако продължавате да вършите такива неща като напоследък, ще започнем да ви мразим и да си отмъщаваме — или по-точно ще трябва да се защитаваме срещу вас. Но ако не го правите… е, добре, възможно е да размислим. Вие наистина ли толкова много ни мразите? Ако не е така, тогава сигурно може да се уреди някакъв modus vivendi?…
Той погледна момчето със слабата надежда, че трябваше да говори с него по-близо до начина, по който се разговаря с дете. Момчето накрая разби всякакви илюзии по въпроса. То поклати глава и каза:
— Поставяте нещата на погрешна основа. Не става въпрос за омраза или харесване. Те не се различават. Нито пък е нещо, което може да се уреди с обсъждане. То е биологично задължение. Вие не можете да си позволите да не ни убиете, в такъв случай с вас е свършено… — Той замълча, за да придаде тежест на думите си, после продължи: — Има и политическо задължение, но то изисква по-непосредствено разглеждане на по-съзнателно ниво. Вече някои от вашите политици, които знаят за нас, трябва да се питат дали нещо като руското решение не би могло да се уреди и тук.
— О, значи вие наистина знаете за тях?
— Да, разбира се. Докато Децата в Гижинск бяха живи, ние нямаше нужда да се грижим за себе си, но когато умряха, станаха две неща: едното бе, че равновесието е нарушено, а другото бе разбирането, че руснаците не биха нарушили равновесието, ако не бяха съвсем сигурни, че една колония от Деца е по-скоро пречка отколкото възможна придобивка. Биологичното задължение няма да бъде отричано. Руснаците го изпълниха по политически причини, както несъмнено ще опитате да направите и вие. Ескимосите го направиха по първичен инстинкт. Но резултатът е един и същ. За вас, обаче, това ще бъде по-трудно. За руснаците, след като веднъж решиха, че Децата в Гижинск няма да им бъдат полезни, както се бяха надявали, правилният курс не бе под въпрос. В Русия индивидът съществува, за да служи на държавата. Ако се постави над нея, той е предател и дълг на общността е да се пази от предателите, независимо дали са индивиди или групи. В този случай, следователно, биологичната и политическата цел съвпадат. И ако е неизбежно голям брой невинно въвлечени хора също да загинат, е, добре, тогава нищо не може да се направи. Техен дълг е да умрат, щом е необходимо, в служба на държавата. Но за вас изходът е по-неясен. Вашето желание да оцелеете не само е много по-удавено в условности, но имате и неудобствата на представата, че държавата съществува, за да служи на индивидите, които я съставят. Следователно, вашата съвест ще бъде смущавана от мисълта, че ние имаме „права“. Първият истински опасен за нас момент отмина. Той настъпи, когато вие научихте за руската акция срещу Децата. Един решителен човек би могъл да организира и тук бърз „нещастен случай“. Вас ви устройваше да ни държите скрити и нас ни устройваше да сме скрити, така че можеше ловко да се уреди, без особени неприятности. Сега, обаче, не може. Хората в болницата в Трейн вече са заговорили за нас; фактически след последната нощ из цялата околност са плъзнали слухове и приказки. Шансът да се устрои какъвто и да било „нещастен случай“ си отиде. Така че какво ще направите, за да ни ликвидирате?
Бърнард поклати глава.
— Виж какво — каза той, — нека да погледнем нещата от по-цивилизована гледна точка. В края на краищата това е една цивилизована страна, известна със своята способност да намира компромисни решения. Не съм убеден от разрушителните действия, които предприемате, че не може да има никакво съгласие. Историята е показала, че ние сме по-толерантни към малцинствата от много други.