Решихме, обаче, че е възможно сериозните фази на борбата да бъдат поне отложени. И точно за това искаме да поговорим с вас…
ГЛАВА ДВАЙСЕТА
УЛТИМАТУМ
— Това — с упрек се обърна Зелъбай към златоокото момиче, което седеше на клона на едно дърво до пътеката, — е непредизвикано с нищо ограничаване на моите движения. Вие много добре знаете, че аз винаги си правя следобедна разходка и винаги се връщам за чая. Тиранията много лесно се превръща в отвратителен навик. При това сте взели жена ми като заложник.
Детето като че ли се замисли и след малко голям твърд бонбон изду бузата му.
— Добре, мистър Зелъбай — отстъпи момичето.
Зелъбай напредна с една стъпка. Този път кракът му премина безпрепятствено невидимата бариера, която го бе спряла преди.
— Благодаря, скъпа — каза той с любезно кимване на главата — Ела, Гейфорд.
Ние преминахме и навлязохме в гората, като оставихме пазачката на пътя отпуснато да люлее крака и да хруска своя бонбон.
— Много интересен аспект на тази история е разграничаването на индивида от колектива — отбеляза Зелъбай. — Току-що постигнах безценен малък напредък в определянето му. Отношението на Детето към нейния бонбон е несъмнено индивидуално, едва ли би могло да бъде иначе; но разрешението й да продължим беше колективно, както и силата, която ни спря. И тъй като съзнанието е колективно, какви са усещанията, които получава? Дали останалите Деца косвено също се наслаждават на нейното бонбонче? Като че ли не и все пак трябва да знаят за него, или може би за аромата му. Подобен проблем възниква, когато им показвам моите филми и им чета лекции. На теория, ако в аудиторията ми има само двама от тях, всички останали ще получат същите знания — по такъв начин те учат уроците си, както ти казах — но на практика винаги имам пълна стая, когато се качвам в Чифлика. Доколкото разбирам, когато им показвам филм, те могат да го получат от всеки представител на всеки пол, но вероятно при предаването на визуална информация нещо се губи, защото всички най-често предпочитат да го видят със собствените си очи. Трудно е да ги накараш да говорят много за това, но изглежда наистина индивидуалното възприемане на една картина е по-удовлетворително за тях, както сигурно и индивидуалното усещане на един бонбон. Подобно разсъждение повдига цял куп въпроси.
— Вярвам, че е така — съгласих се аз, — но това са следуниверситетски въпроси. Що се отнася до мен, самият проблем на тяхното присъствие тук ми сервира предостатъчно материал за мислене.
— О — каза Зелъбай, — не мисля че по този въпрос има кой знае колко нови неща. Нашето собствено присъствие тук поставя същия въпрос.
— Не разбирам. Ние сме се развили тук, а откъде идват Децата?
— Не приемаш ли теорията за установен факт, драги? Общоприето е, че ние сме еволюирали тук и в подкрепа на това предположение се предполага, че някога е съществувало създание, което е било предшественик и на нас, и на маймуните — нашите дядовци го наричат „липсващо звено“. Но никога не е имало задоволителни доказателства, че такова създание наистина съществувало. И това „липсващо звено“ — Боже мой, та цялата хипотеза е надупчена от липсващи звена — нима е приемлива метафора? Можеш ли да си представиш цялото разнообразие от раси, произлязло от това единствено създание? Аз не мога, колкото и упорито да опитвам. Нито пък в по-късен етап мога да си представя, че едно скитащо същество ще се раздели на клонове, които да дадат начало на толкова фиксирани и категорични признаци на расата. На островите е разбираемо, но не и на големите земни масиви. На пръв поглед климатът е могъл да оказва някакво влияние — докато се погледнат признаците на монголската раса, които явно са разпространени от екватора до Северния полюс. Помисли си също за безбройните междинни типове, които би трябвало да съществуват и след това за крайно оскъдните останки, които до сега сме успели да намерим. Помисли си за броя на поколенията преди нас, които би трябвало да изследваме, за да проследим възникването на черните, белите, червените и жълтите до един общ предшественик и си помисли, че там, където би трябвало да има безбройни следи от това развитие, оставени от милиони еволюиращи предшественици, практически няма нищо освен голяма пустота. Та ние знаем повече за възрастта на влечугите, отколкото за възрастта на предполагаемо еволюиращия човек. Имахме пълно еволюционно дърво на коня още преди много години. Ако това бе възможно за човека, щяхме досега да сме го направили. Но с какво разполагаме всъщност? Със съвсем малко, показателно малко изолирани образци. Никой не знае къде и дали изобщо пасват те на еволюционната схема, защото няма схема — има само предположение. Тези образци са толкова несвързани с нас, колкото и Децата…