— Не смятам, че „разбрахме се“ отговаря точно на станалото — каза Бърнард. — Аз бях осведомен, смъмрен и инструктиран. И накрая бях натоварен да предам ултиматум.
— Наистина ли? И на кого? — попита Зелъбай.
— Всъщност, не съм съвсем сигурен. Най-общо казано, смятам, на всеки, който е в състояние да им предостави въздушен транспорт.
Зелъбай вдигна вежди.
— Докъде?
— Не казаха. Някъде, мисля, където биха могли да живеят непритеснявани. — Той ни изложи накратко аргументите на Децата. — Така че всичко наистина се свежда до това — заключи накрая. — Според тях съществуванието им тук представлява предизвикателство към властите, което не може дълго да се избягва. С тях не могат да не се съобразяват и всяко правителство, което би се опитало да се справи с проблема, би си докарало огромни политически неприятности, ако не успее, и почти също толкова, ако успее. Самите Деца нямат никакво желание да нападат или да бъдат принуждавани да се защитават…
— Естествено — измърмори Зелъбай. — Тяхната непосредствена грижа е да оцелеят, за да започнат постепенно да доминират.
— …следователно от най-голям интерес за всички партии е да бъдат снабдени със средство да заминат.
— Което би означавало един на нула за Децата — изкоментира Зелъбай и потъна в размисъл.
— Звучи рисковано — от тяхна гледна точка, искам да кажа. Всички заедно, в един самолет — подсказах аз.
— О, бъди сигурен, че са помислили за това. Те бяха обмислили твърдо много детайли. Самолетите ще бъдат няколко. Трябва да им се предостави отряд за проверка на самолетите, за претърсване за бомби с часовников механизъм и други такива неща. Трябва да бъдат снабдени с парашути, някои от които, избрани от тях, ще бъдат проверени. Има още твърде много подобни условия. Те доста по-бързо от нашите хора са схванали цялото значение на историята с Гижинск и не оставят място за подли действия.
— Хм — измънках аз. — Мога да кажа, че не ти завиждам за възможността да пробутваш предложение като това през цялата бюрокрация. Каква е тяхната алтернатива?
Бърнард поклати глава.
— Няма такава. Може би ултиматум не е точната дума. Изискване ще е по-правилно. Казах на Децата, че имам твърде слаба надежда да накарам някого да ме изслуша сериозно. Отговориха, че предпочитат първо да се опита този начин — ще има много по-малко неприятности за всички, ако той може да се осъществи спокойно. Ако не успея да постигна резултат, — а е съвсем очевидно, че сам няма да мога да го направя — тогава предложиха двама от тях да ме придружават при следващия опит.
— След като видяхме какво направи тяхната „принуда“ с шефа на полицията, перспективата не е приятна. Не виждам защо да не употребят натиск на едно ниво след друго, докато накрая стигнат до самия връх, ако е необходимо. Какво би могло да ги спре?
— От известно време се виждаше, че това наближава, неизбежно като смяната на сезоните — заяви Зелъбай, излизайки от своите размишления. — Но не очаквах да стане толкова скоро. И мисля, че не би станало с години, ако руснаците не го бяха ускорили. Смятам, че се случи по-рано, отколкото самите Деца биха искали. Те знаят, че не са готови да посрещнат това. Затова искат да се скрият на някое място, където могат да достигнат зрелост непритеснявани. Изправени сме пред хубавичка морална дилема. От една страна сме длъжни пред нашата раса и култура да унищожим Децата, защото е ясно, че ако не го направим, в най-добрия случай ще бъдем напълно доминирани от тях и тяхната култура, каквато и да е тя, ще унищожи нашата. От друга страна тъкмо нашата култура ни създава скрупули относно безмилостното ликвидиране на невъоръжени малцинства — да не говорим за практическите пречки за такова решение. От трета — о Боже, колко е трудно! — от трета страна, да помогнем на Децата да преместят проблема, който те представляват, на територията на хора, още по-зле оборудвани да се справят с него, е форма на уклончиво отлагане, в което въобще липсват всякакъв морал и кураж. Това ни кара да копнеем за прямите марсианци на Хърбърт Уелс. Нашето като че ли е една от онези злополучни ситуации, в които няма морално защитимо решение.
Бърнард и аз мълчаливо го изслушахме. След малко се почувствах задължен да кажа:
— Този ден ми прилича на усуканите умозаключения, които с векове са сковавали философите при заплетени ситуации.
— О, разбира се, че не — възрази Зелъбай. — При затруднения, в които всяко разрешение е неморално, остава възможността да се действа в посока на най-голямата полза за най-много хора. Тоест, Децата трябва да бъдат унищожени на възможно най-малката цена при възможно най-малкото отлагане. Съжалявам, че съм принуден да стигна до това заключение. За девет години доста се привързах към тях. И, напук на онова, което казва жена ми, мисля, че съм стигнал възможно най-близо до приятелство с тях. — Направи нова, още по-дълга пауза и поклати глава. — Това е правилната стъпка — повтори той. — Но, разбира се, нашите власти няма да могат да извървят пътя до предприемането й, за което аз лично съм им благодарен, защото не виждам пред тях никаква открита възможност, която да не изисква унищожаването на всички ни, заедно с цялото село. — Той спря и погледна към Мидуич, спокойно почиващ в следобедното слънце. — Аз вече остарявам и във всички случаи няма да живея още дълго, но имам по-млада жена и малък син и бих искал да мисля, че всичко това ще трае вечно. Не, властите ще спорят без съмнение. Но щом Децата искат да заминат, те ще заминат. Хуманността ще вземе връх над биологичния дълг. Това честност ли е, какво бихте казали? Или декадентство? Но така ужасният ден ще бъде отложен — за колко ли време, се питам…