— Разбира се, че не, скъпа. Само обяснявам, че могат да правят грешки, когато са разтревожени, точно както и ние. Един ден ще трябва да се бият с нас за живота си. Те знаят това и поради нервността си са решили, че този ден е дошъл.
— Значи сега не ни остава друго, освен да кажем: „Толкова съжаляваме, че убихте погрешка шест души. Нека забравим всичко станало.“
— Какво друго предлагаш? Да им се противопоставяме ли предпочиташ? — попита Зелъбай.
— Не, разбира се, но ако законът наистина не може да ги докосне, както ти каза — макар че не виждам каква полза от закона, щом не може да признае това, което знаят всички — но дори ако не може, това не означава, че трябва нищо да не забелязваме и да се правим, че нищо не се е случило. Освен законните санкции има и обществени.
— Аз трябва да внимавам, скъпа моя. Току-що ни бе показано, че санкцията на силата може да надхвърли и двата вида — каза й Зелъбай сериозно.
Анджела го погледна объркана.
— Гордън, наистина не те разбирам — повтори тя. — Мислим еднакво по толкова много въпроси. Имаме същите принципи, но сега като че ли съм загубила връзката с теб. Ние не можем просто да игнорираме станалото: това би било толкова лошо, колкото и да го извиняваме.
— Ти и аз, мила, използваме различна мярка. Ти съдиш чрез обществените правила и намираш престъпление. Аз разглеждам борба на стихиите и не намирам престъпление — само неумолима, първобитна опасност. — Тонът, с който каза последните думи, беше толкова различен от обичайните му маниери, че накара и двама ни стреснато да го погледнем. За пръв път, откакто го познавах, видях един друг Зелъбай — онзи, чиито язвителни загатвания за своето съществуване правеше Трудовете нещо повече, отколкото изглеждаха, който виждаше ясно през нещата и изглеждаше по-млад от познатия любител на ниженето на думи. След това той се върна към обичайния си стил. — Умното агне не сърди лъва. То го успокоява, играе да печели време и се надява на най-доброто. Децата обичат бонбони и ще ги очакват.
Очите на Анджела се срещнаха с неговите за няколко секунди. Видях, че объркването и обидата изчезват от нейните и отстъпват място на толкова оголено доверие, че се почувствах неудобно.
Зелъбай се обърна към мен.
— Боя се, че има работа, която изисква моето внимание тази сутрин, драги човече. Може би ще пожелаеш да отпразнуваш изчезването на нашия капан, като придружиш Анджела до Трейн?
Когато се върнахме в Кайл Мейнър малко преди обяд, намерих Зелъбай в един шезлонг на площадката пред верандата. Той не ме чу отначало и когато го погледнах, бях поразен от контрастите във вида му. На закуска в него имаше проблясък на по-млад, по-силен мъж. Сега изглеждаше стар и уморен, по-стар отколкото някога си го бях представял. Показваше също и някакво затваряне в себе си от възрастта, както седеше и лекият ветрец разбъркваше копринената му бяла коса, загледан в нещо далече, далече оттук.
Тогава кракът ми издраска по настилката и той се промени. Умореният му вид изчезна, пустотата напусна погледа му и лицето, което обърна към мен, бе с израза на Зелъбай, когото познавах от десет години.
Взех си един стол и оставих големия буркан с бонбони. Очите му се спряха за миг върху него.
— Чудесно — одобри той. — Точно тези много ги обичат. В края на краищата, те са още деца и то с малко „д“.
— Виж какво — обадих се аз, — не искам да бъда нахален, но… Добре, мислиш ли, че е умно от твоя страна да ходиш там довечера? В края на краищата, човек не може да върне часовника обратно. Нещата са се променили. Вече има призната вражда между тях и селото, ако не между тях и всички нас. Трябва да подозират, че ще има стъпки срещу тях. Техният ултиматум към Бърнард няма да бъде приет веднага, ако въобще го приемат. Ти каза, че били нервни, е, добре, сигурно още са — и следователно, още са опасни.
Зелъбай поклати глава.
— Не и за мен, драги мой. Аз започнах да ги обучавам, преди властите изобщо да подадат ръка и продължих да им преподавам. Не бих казал, че ги разбирам, но мисля, че ги познавам по-добре от всеки друг. Най-важното от всичко е, че ми вярват… — Той потъна в мълчание, изтегнат на стола си, загледан в тополите, които се полюшваха от вятъра. — Вярват… — започна, когато Анджела излезе с кана шери и чаши, и спря, за да я попита какво приказват за нас в Трейн.
По време на обяда той говореше по-малко от обикновено и след това изчезна в кабинета си. Малко по-късно го видях да се отправя по алеята за своята обичайна следобедна разходка, но тъй като не ме покани да го придружа, се настаних удобно в един фотьойл в градината. Той се върна за чая, когато ме предупреди да хапна добре, тъй като вечерята се отлага до късно, когато имал вечерни лекции със Децата.