— Чудесно — каза Алън. — Щом той е добре, значи и другите може да са в ред — макар че това ни най-малко не ни доближава до знанието какво става.
Следващият, който трябваше да бъде закачен и издърпан, беше пощаджията. Той бе стоял там малко повече от санитаря, но неговото възстановяване беше точно толкова спонтанно и задоволително.
— Границата май е съвсем рязка… и постоянна — добави Алън. — Кой е чувал за идеално неподвижен газ — при това, когато духа лек вятър? Просто е лишено от смисъл.
— Не може да бъде и нещо, накапано по земята, което се изпарява — отбеляза главният пожарникар. — Сякаш ги удряше като с чук. Никога не съм чувал за такива капки, а ти?
Алън поклати глава.
— Освен това — съгласи се той, — всичко наистина летливо щеше да се е изчистило досега. Нещо повече, нямаше да е хванало автобуса и останалите. Автобусът трябваше да пристигне в Мидуич в десет и двайсет и пет, а аз самият минах по тази част от пътя само няколко минути преди това. Тогава там нямаше нищо нередно. Всъщност, това трябва да е автобусът, който срещнах точно когато влизах в Опли.
— Питам се докъде ли се простира? — размишляваше главният пожарникар. — Трябва да е доста нашироко, иначе щяхме да виждаме неща, опитващи се да дойдат от онази страна.
Те продължаваха да се взират объркано към Мидуич. Зад колите пътят продължаваше с чиста, невинно изглеждаща, леко блестяща повърхност до следващия завой. Точно като всеки друг път, почти изсъхнал след дъжд. Сега, когато утринната мъглица се бе вдигнала, можеше да се види камбанарията на мидуичката църква, стърчаща над оградите. Ако се отхвърлеше най-близкият преден план, гледката беше самото отрицание на мистериозността.
Пожарникарят, подпомаган от отряда на Алън, продължаваше да изтегля най-близките тела. Тяхното преживяване видимо нямаше никакви последствия върху жертвите. Всеки един при изваждането му на чисто сядаше пъргаво и подкрепяше очевидната истина, че няма нужда от помощта на хората с линейката.
Следващата задача беше да се махне от пътя един обърнат трактор, така че по-далечните коли и техните пътници да могат да бъдат измъкнати.
Алън остави своя сержант и главния пожарникар да ръководят работите и се прехвърли над близката ограда. Полската пътека зад нея изкачваше малка височинка, откъдето се откриваше по-добър обзор към терена на Мидуич. Оттам можеше да види няколко покрива, сред тях и този на Кайл Мейнър и Чифлика, също и най-горните камъни от развалините на абатството и два облака сив дим. Мирна сцена. Но още няколко метра доведоха погледа му до място, където се виждаха четири овце, легнали неподвижно сред една нива. Гледката го смути — не защото си помисли, че нещо наистина лошо е могло да се случи с овцете, а защото показваше, че бариерната зона беше по-голяма, отколкото се бе надявал. Той внимателно разгледа животните и пейзажа зад тях и забеляза по-нататък две крави, легнали на една страна. Гледа ги минута-две, за да се увери, че не помръдваха, обърна се и закрачи замислено назад към пътя.
— Сержант Декър — повика той.
Сержантът дойде и козирува.
— Сержант — каза Алън, — искам да ми намерите канарче. В клетка, разбира се.
Сержантът замига.
— Ъъъ, канарче ли, сър? — попита той неспокойно.
— Е, предполагам, че и папагалче ще свърши работа. Все трябва да има някое в Опли. По-добре вземи джипа. Кажи на собственика, че ще получи компенсация, ако трябва.
— Аз… ъъъ…
— Оправяй се, сержант. Искам тази птица веднага, щом успееш да я намериш.
— Много добре, сър. Ъъъ… канарче — добави сержантът, за да се увери.
— Да — повтори Алън.
Разбрах, че се плъзгам по земята с лице надолу. Много странно. В един момент бързах към Джанет, после, без никакъв промеждутък, това…
Движението спря. Седнах и се намерих заобиколен от сбирщина хора. Имаше пожарникар, зает с освобождаването на убийствено изглеждаща кука от дрехите ми. Мъж от „Бърза помощ Сейнт Джон“, който ме разглеждаше с професионално надяващо се око. Много млад редник, понесъл кофа с вар, друг, който държеше карта, и не по-стар ефрейтор, въоръжен с птичи кафез, закачен на края на дълъг прът. Също и ненатоварен офицер. В добавка към тази донякъде сюрреалистична колекция беше и Джанет, още лежаща там, където бе паднала. Изправих се на крака точно когато пожарникарят, който бе освободил куката, я протегна към нея и я закачи за колана на шлифера й. Започна да дърпа и, естествено, коланът се скъса, така че той я прехвърли през нея и започна да я търкаля към нас. След второто преобръщане тя седна, раздърпана и възмутена.