Анджела вмъкна, макар и без особена надежда:
— Скъпи, не мислиш ли… искам да кажа, те са виждали всичките ти филми. Знам, че си им показвал егейския най-малко два пъти. Не можеш да го отложиш и може би да вземеш под наем някой, който да бъде нов за тях?
— Скъпа, това е хубав филм, той ще издържи да бъде гледан и повече от един и два пъти — заяви Зелъбай, леко засегнат. — При това аз не говоря всеки път едни и същи неща. Винаги има какво още да се каже за островите на Гърция.
В шест и половина започнахме да товарим неговите принадлежности в колата. Май че имаше доста от тях. Многобройни сандъци, съдържащи прожектор, съпротивление, усилвател, високоговорител, касета с филми, магнетофон, за да не пропаднат думите му — всичко това много тежко. Докато натоварим цялото множество с микрофон на стойка отгоре, работата заприлича повече на заминаване на дълго пътуване за сафари, отколкото на вечерна лекция.
Самият Зелъбай се суетеше наоколо, докато ние се трудехме, проверяваше, броеше всичко, в това число и буркана с бонбоните, и накрая одобри. Обърна се към Анджела.
— Попитах Гейфорд дали би ме закарал дотам и би ми помогнал да разтоварим багажа — каза той. — Няма защо да се безпокоиш. — Привлече я към себе си и я целуна.
— Гордън — започна тя. — Гордън…
Все още с лявата ръка около раменете й, той погали лицето й с дясната, гледайки я в очите. После поклати глава с лек упрек.
— Но, Гордън, аз вече се боя от Децата… Да предположим, че те…
— Не бива да се тревожиш, мила. Знам какво правя — успокои я той.
След това се обърна и влезе в колата. Потеглихме по алеята, а Анджела стоеше на стълбите и гледаше нещастно.
Не съвсем без опасения спрях пред вратата на Чифлика. Нищо във вида му, обаче, не оправдаваше тревогата. Беше просто голяма, грозна викторианска сграда, нехармонично оградена с новите, индустриално изглеждащи криле, които бяха построени за лаборатории по времето на мистър Крим. Поляната пред нея показваше малко следи от битката отпреди две нощи, и въпреки че доста от заобикалящите я храсти бяха пострадали, трудно бе да се повярва в това, което всъщност бе станало.
Не пристигнахме незабелязани. Щом отворих вратата на колата, входната врата на сградата рязко зейна и над дузина от Децата възбудено затичаха по стълбите с нестроен хор от „Здравейте, мистър Зелъбай“. Те за миг отвориха задните врати и две от момчетата започнаха да вадят нещата и да ги подават на другите, за да ги отнемат. Две момичета хукнаха обратно по стълбите с микрофона и навития екран, друго с триумфален вик се спусна към буркана с бонбоните и забърза след тях.
— Хей, полека — извика неспокойно Зелъбай, когато стигнаха до по-тежките сандъци. — Това са деликатни неща. Внимавайте с тях.
Едно момче му се ухили и вдигна един от черните сандъци с преувеличено внимание, за да го подаде на друго. Сега нямаше нищо странно или тайнствено около Децата, освен усещането за хор от музикална комедия, създавано от тяхната прилика. За пръв път след завръщането си можах да се убедя, че Децата имаха също и малко „д“. Нямаше никакво съмнение изобщо, че пристигането на Зелъбай беше популярно събитие. Аз го гледах, докато той ги наблюдаваше с любезна, полутъжна усмивка. Беше невъзможно да се свържат Децата — такива, каквито ги виждах сега — с опасност. Имах смущаващото чувство, че това не може да са Децата въобще; че теориите, страховете и заплахите, които бяхме обсъждали, трябва да са се отнасяли до друга група Деца. Наистина беше трудно да им се припише рухването на едрия шеф на полицията, което така силно бе потресло Бърнард. Беше почти невъзможно да се повярва, че са могли да отправят ултиматум, приет достатъчно сериозно, за да бъде представен на най-високо ниво.
— Надявам се, че ще имам добро присъствие — каза Зелъбай полувъпросително.
— О, да, мистър Зелъбай — увери го едно от момчетата. — Всички… — с изключение на Милфред, разбира се. Той е в болничната стая.
— А, да. Как е той? — попита Зелъбай.
— Гърбът още го боли, но извадиха всички сачми и докторът казва, че ще се оправи напълно — обясни момчето.
Моето чувство за раздвоение продължаваше да се засилва. С всеки момент ми се струваше все по-трудно да повярвам, че не бяхме някак заблудени от огромно недоразумение по отношение на Децата и все по-невероятно ми изглеждаше, че Зелъбай, който стоеше до мен, можеше да бъде същият Зелъбай, който сутринта бе говорил за „неумолима, първобитна опасност“.