Последният сандък бе изнесен от колата. Спомних си, че той вече беше в нея, когато товарехме останалите. Очевидно бе тежък, защото го носеха две от момчетата. Зелъбай ги гледаше като се изкачваха по стълбите малко тревожно, а след това се обърна към мен.
— Много ти благодаря за помощта — рече той, сякаш ме отпращаше.
Бях разочарован. Този нов аспект на Децата ме бе омагьосал. Бях решил, че желая да присъствам на лекцията и да ги изучавам, когато са напълно отпуснати, всички заедно и са деца с малко „д“. Зелъбай улови изражението ми.
— Бих те помолил да се присъединиш към нас — обясни той. — Но трябва да призная, че Анджела постоянно е в мислите ми тази вечер. Знаеш, че се тревожи. Винаги е била неспокойна по отношение на Децата и тези последни няколко дни я разстроиха повече, отколкото показва. Мисля, че те повече се нуждаят от компания тази вечер. Надявах се, че ти… драги май… би било много любезно…
— Но, разбира се — отговорих аз. — Колко невнимателно от моя страна да не помисля за това. Разбира се. — Какво друго можех да кажа?
Той се усмихна и протегна ръка.
— Превъзходно. Много съм ти признателен, драги. Сигурен съм, че мога да разчитам на теб. — След това се обърна към три-четири Деца, които още се суетяха наоколо и грейна. — Ще започнат да стават нетърпеливи — отбеляза той. — Води, Присила.
— Аз съм Хелън, мистър Зелъбай — поправи го тя.
— А, добре. Няма значение. Хайде, мила — каза Зелъбай и те заедно се изкачиха по стълбите.
Влязох в колата и подкарах без да бързам. Като минавах през селото, забелязах, че „Коса и камък“ явно беше пълна и изпитах изкушение да спра там и да видя как сега се леят местните чувства, но молбата на Зелъбай в мислите ми ме накара да устоя и да продължа пътя си. В Кайл Мейнър обърнах колата по алеята, за да е готова да го прибере по-късно и влязох.
В голямата всекидневна Анджела седеше пред отворените прозорци, а по радиото предаваха квартет от Хайдн. Тя обърна глава, когато влязох и при вида на лицето й се зарадвах, че Зелъбай ме помоли да се върна.
— Ентусиазирано посрещане — казах в отговор на незададения й въпрос. — След всичко просто бих казал — като се изключи объркващото усещане, че зрението ти умножава предметите — че можеха да бъдат тълпа напълно прилични ученици където и да е. Не се съмнявам ни най-малко, че е прав, когато твърди, че му имат доверие.
— Може би — допусна тя, — но аз на тях нямам доверие. Не мисля, че съм го имала, откакто накараха майките си да се върнат тук. Успявах да не позволявам на това да ме безпокои особено, докато не убиха Джим Паули, но оттогава се страхувам от тях. Слава Богу, че отпратих Майкъл надалеч още тогава… Не може да се каже какво биха могли да направят по всяко време. Дори Гордън признава, че са нервни и паникьосани. Безсмислено е от наша страна да продължаваме да стоим тук и живота ни да зависи от всяко детинско изплашване или гняв, който ги налети… Виждаш ли някой, който би приел „ултиматума“ на полковник Уесткот сериозно? Аз не виждам. Това означава, че Децата ще трябва да направят нещо, за да покажат, че са длъжни да ги изслушат. Ще им се наложи да убедят важни, твърдоглави и дебелоглави хора, и Бог знае как могат да решат да постигнат това. След всичко, което вече стана, аз съм изплашена, страшно съм изплашена… Тях просто не ги интересува какво ще стане с всеки от нас…
— Няма да им е особено полезно да направят демонстрациите си тук — опитах да я успокоя. — Ще трябва да го направят там, където ще свърши работа. Да отидат в Лондон с Бърнард, както са заплашили. Ако се отнесат към някоя важна клечка там така, както са се отнесли с шефа на полицията…
Внезапно спрях да говоря, прекъснат от светване като от мълния и рязък трус разклати къщата.
— Какво…? — започнах аз. Но не продължих.
Ударната вълна, която нахлу през отворения прозорец, почти ме събори. Достигна и шум от силна, вихрена, раздробяваща класа от звук, докато къщата сякаш се люлееше около нас.
Съкрушителният грохот бе последван от тракането и дрънченето на падащи предмети, а след това от върховна тишина.
Без всякаква съзнателна цел изтичах покрай Анджела, свита в своя стол, през отворените френски прозорци навън на поляната. Небето беше пълно с листа, откъснати от дърветата и все още бавно носещи се из въздуха. Обърнах се и погледнах къщата. Две огромни ивици от пълзящото растение бяха откъснати от стената и висяха парцаливо. Всички прозорци по западната фасада зееха безучастно към мен, без никакво стъкълце по тях. Отново погледнах в другата посока и през и над дърветата видях бяло и червено сияние. Нито за миг не се съмнявах какво означаваше то…