Като се обърнах отново, изтичах обратно във всекидневната, но Анджела бе излязла, столът й беше празен… Извиках я, но отговор нямаше…
Най-после я намерих в кабинета на Зелъбай. Стаята беше посипана с натрошено стъкло. Едното перде бе откъснато от корниза и висеше наполовина метнато през дивана. Част от семейния фото архив на Зелъбай бе паднал от полицията над камината и сега лежеше разтрошен в огнището. Самата Анджела седеше в работния стол на Зелъбай, легнала на бюрото му, с глава на голите си ръце. Тя не помръдна, нито издаде звук, когато влязох.
Отварянето на вратата предизвика течение при празните прозоречни рамки. То подхвана парче хартия, лежаща на бюрото до нея, плъзна го до ръба и го изпрати с полюшване към пода.
Вдигнах го. Писмо, с ръбатия почерк на Зелъбай. Нямаше нужда да го чета. Цялата работа ми беше ясна от момента, когато видях червено-бялото откъм Чифлика и в същия миг си спомних тежките сандъци, за които смятах, че съдържат неговия магнетофон и другите му приспособления. Нито пък писмото беше до мен, за да го чета, но когато го върнах на бюрото до неподвижната Анджела, погледът ми попадна на няколко реда от средата:
— „… докторът ще ти каже, въпрос на няколко седмици или месеца, най-много. Така че никаква мъка, моя несравнима любов. Колкото до това… е, ние живяхме толкова дълго в градина, че почти забравихме основните принципи на оцеляването. Казано е: Si fueris Romae, Romani vivito more при това доста разумно. Но по-съществен израз на същите чувства е да се каже: ако искаш да запазиш живота си в джунглата, трябва да живееш по нейните закони…“