Гералт го послуша.
Първите картини, въпреки уверенията на елфа, не бяха ясни. Бяха размити, но в същото време толкова неочаквани, че той неволно отскочи назад. Отсечена ръка върху някаква маса… Пръски кръв върху стъклена повърхност… Човешки скелети, яхнали конски скелети… Йенефер, окована във верига…
Кула. Черна кула. А зад нея, в далечината… Полярно сияние?
И изведнъж, съвсем неочаквано, изображението стана ясно. Даже прекалено ясно.
— Лютиче! Милва! — извика Гералт. — Ангулеме!
— Какво? — поинтересува се Авалак’х. — А, да. Струва ми се, че развали всичко.
Гералт отскочи от стената. Едва не падна, спъвайки се от един базалтов постамент.
— Няма значение, по дяволите! — извика той. — Слушай, Авалак’х, трябва да се добера колкото се може по-бързо до гората на друидите…
— Каед Мирквид?
— Май да! Приятелите ми са заплашени от смъртна опасност! Борят се за живота си! Под заплаха са и други хора… Кой е най-бързият… Ох, по дяволите! Връщам се за меча и коня си…
— Нито един кон — прекъсна го спокойно елфът — няма да успее да те отнесе до гората Мирквид преди залез-слънце…
— Но аз…
— Още не съм довършил. Отиди за този твой прочут меч, а аз през това време ще потърся носител за теб. Прекрасен носител по планински пътеки. Ще е малко нетипичен, бих казал… Но благодарение на него ще стигнеш до Каед Мирквид за по-малко от половин час.
Чукачът вонеше на кон — но с това свършваха всички прилики. Някога в Махакам Гералт беше присъствал на състезания между джуджета по обяздване на планински муфлони, и тогава това му се стори напълно екстремен спорт. Но едва сега, седнал на гърба на носещия се като вятър чукач, той осъзнаваше какво е това екстремен спорт!
За да не падне, той конвулсивно се беше вкопчил в твърдата козина и стискаше с бедра косматия торс на чудовището. Чукачът вонеше на конска пот, урина и водка. Тичаше като побъркан, от ударите на гигантските му стъпала в земята се чуваше тътен, сякаш чукачът имаше бронзови подкови. Леко намаляваше скоростта, когато се изкачваше по склоновете, а надолу се спускаше с такава скорост, че въздухът звънтеше в ушите на Гералт. Носеше се по билата на хълмовете, по стръмни планински пътечки и по толкова тесни скални тераси, че Гералт зажумяваше, за да не гледа надолу. Прескачаше водопади, каскади, пропасти и пукнатини, които не би прескочил и муфлон, а всеки успешен скок биваше съпроводен с див, оглушителен рев. Тоест по-див и по-оглушителен от обикновено — защото на практика чукачът ревеше непрестанно.
— Не тичай толкова бързо! — Насрещният вятър вкарваше думите на вещера обратно в гърлото.
— Защо?
— Пил си!
— Уху-у-у!
Дивият бяг продължаваше. Въздухът свистеше в ушите на вещера.
Чукачът смърдеше.
Грохотът на удрящите камъните огромни стъпала спря, захрущя чакъл. После почвата вече не беше толкова камениста, мярна се нещо зелено, което можеха да бъдат и планински борове. След това зеленото се примеси с кафяво — чукачът се носеше в самоубийствени скокове през елова гора. Вонята на чудовището се смесваше с мириса на смола, създавайки неповторим букет.
— Уху-у-у!
Елите свършиха, зашумяха окапали листа. Сега наоколо беше жълто-оранжево-червено.
— По-бавно-о-о!
— Уху-у-у!
Чукачът прелетя с дълъг скок през купчина повалени дървета. Гералт за малко да си прехапе езика.
Дивата езда свърши толкова безцеремонно, колкото и беше започнала. Чукачът заби пети в земята, изрева и хвърли вещера върху покритата с листа почва. Гералт лежа известно време, неспособен дори да изругае. После се изправи, съскайки, и замасажира коляното си, в което отново се беше обадила болката.
— Не падна нито веднъж — изумено констатира чукачът. — Виж ти!
Гералт премълча.
— Пристигнахме. — Чукачът посочи с косматата си лапа. — Това е Каед Мирквид.
Долу, под тях, се стелеше котловина, плътно обгърната от мъгла, над която се подаваха върховете на най-високите дървета.
— Тази мъгла — изпревари въпроса чукачът, подушвайки въздуха — не е естествена. Освен това мирише и на дим. На твое място бих побързал. Ех, да можех да дойда с теб! Страшно ми се иска да вляза в битка! Още от детските си години си мечтая да нападна хора, с вещер върху гърба си! Но Авалак’х ми забрани да се показвам. Става въпрос за безопасността на цялата ни общност.
— Знам.
— Не се сърди, че те ударих по зъбите.
— Не ти се сърдя.
— Ти си достоен мъж.
— Благодаря. Благодаря и че ме докара.