— Ооо! — разнесе се изведнъж познат нагъл глас. — Я вижте кого е довлякла котката! Казвах ти, лелче, че вещерът със сигурност ще ни се притече на помощ!
— И тъкмо навреме! — извика приближаващият се заедно с Ангулеме и с група изплашени пилигрими Лютичето, носещ лютнята си и тубуса, с който бяха неразделни. — Нито секунда по-рано! Ти имаш изумителен усет към драматизма, Гералт. Трябва да пишеш театрални пиеси!
Внезапно той млъкна. Бичата глава върху седлото се наведе, очите му припламнаха.
— Виконт Юлиан?
— Барон Де Пейрак-Пейран?
Иззад дъбовете излязоха още двама рицари. Единият от тях, с подобен на гърне шлем, украсен много удачно с чучело на бял лебед с разперени криле, водеше на ласо двама пленници. Вторият рицар, явно практичен, беше направил примка на въжето си и оглеждаше дърветата в търсене на удобни клони.
— Нито Славея, нито Ширу — каза Ангулеме, забелязвайки погледа на вещера. — Жалко.
— Жалко — съгласи се Гералт. — Но ще се опитаме да поправим този пропуск. Господин рицар…
Но Бичата глава — или барон Де Пейрак-Пейран — не му обърна никакво внимание. Той сякаш виждаше само Лютичето.
— Честна дума — провлачи той, — наистина не ме лъжат очите! Това е самият виконт Юлиан! Ха! Госпожа принцесата ще се зарадва!
— Кой е този виконт Юлиан? — поинтересува се вещерът.
— Това съм аз — обади се шепнешком Лютичето. — Не се меси, Гералт.
— Госпожа Анариета ще се зарадва — повтори барон Де Пейрак-Пейран. — О, да! Честна дума! Вземаме ви всичките в замъка Боклер. Само без уговорки, виконте, няма да слушам никакви уговорки!
— Част от разбойниците избягаха. — Гералт си позволи доста студен тон. — Предлагам първо да ги хванем. После ще помислим какво да правим с толкова интересно започналия ден. Какво ще кажете, господин бароне?
— Честна дума — отвърна Бичата глава, — няма да стане. Престъпниците избягаха от другата страна на потока, а там не бива да стъпваме дори с крайчеца на копитото. Онази част на гората Мирквид е неприкосновено светилище според договорите, сключени между друидите и Нейно Височество принцеса Ана Хенриета…
— Но бандитите избягаха там, по дяволите! — вбесено го прекъсна Гералт, — и сега ще започнат да убиват в това неприкосновено светилище! А ние тук си говорим за разни договори…
— Дали сме рицарската си дума! — Явно на барон Де Пейрак-Пейран щеше да му подхожда повече да има на щита си не бича, а овча глава. — Не бива! Договори! Нито крачка на друидска територия!
— Който не може — не може — изсумтя Ангулеме, дърпайки за поводите два от конете на бандитите. — Стига празни приказки, вещерю. Да вървим. Аз имам още сметки за разчистване със Славея, а ти, ако не се лъжа, би искал да си поговориш с полуелфа.
— Аз съм с вас — каза Милва. — Само да си намеря някаква кобила.
— Аз също — измънка Лютичето. — И аз съм с вас…
— А, не, това — не! — възкликна бичеглавият барон. — Честна дума, виконт Юлиан ще дойде с нас в замъка Боклер. Принцесата няма да ни прости, че сме го срещнали, и не сме го довели. Вас не ви задържаме, вие сте свободни в плановете си и намеренията си. Като приятели на виконт Юлиан, Нейно Величество би ви приела в замъка и би ви посрещнала подобаващо, но щом искате да пренебрегнете гостоприемството й…
— Не искаме да го пренебрегнем — прекъсна го Гералт, правейки страшна физиономия на Ангулеме, която зад гърба на барона правеше разни неприлични жестове с ръка, свита в лакътя. — Далеч сме от тази мисъл. Няма да пропуснем да се поклоним на принцесата и да й отдадем съответните почести. Но първо трябва да довършим онова, което сме длъжни да направим. Ние също сме дали дума, може да се каже, че също сме сключили договор. Когато си свършим работата, веднага ще дойдем в замъка Боклер. Дори и само за да се уверим — добави той многозначително и с натъртване, — че никой не е навредил на нашия приятел Лютичето. Тоест, пу, Юлиан.
— Честна дума! — засмя се изведнъж баронът. — Никой няма да навреди на виконт Юлиан или да се отнесе неуважително към него. О, между другото, забравих да ви кажа, виконте: принц Реймунд почина преди две години от инсулт.
— Ха-ха-ха! — възкликна Лютичето, веднага засиявайки. — Принцът е пукнал! Ама че неочаквана и радостна новина! Тоест, исках да кажа, каква тъжна новина, каква загуба! Лека му пръст… Но щом нещата стоят така, нека да вървим по-скоро в Боклер, господа рицари! Гералт, Милва, Ангулеме, до после в замъка!
Преминаха потока през един брод и пришпориха конете към гората, между клонестите дъбове. Милва без усилия намери следите на бягащата шайка. Потеглиха с максималната възможна скорост. Гералт се страхуваше за друидите. Боеше се, че когато се почувстват в безопасност, оцелелите бандити ще решат да си отмъстят на друидите за разгрома, причинен им от странстващите рицари от Тусент.