— Провървя му на Лютичето — обади се неочаквано Ангулеме. — Когато хората на Славея ни бяха обградили в къщата, той ми призна от какво го е страх в Тусент.
— Досещах се — отговори вещерът. — Само не очаквах, че се е целил толкова високо. Принцесата, хо-хо-хо!
— Това е било преди няколко години, а принц Реймунд, онзи, който се е гътнал, май се е заклел да изтръгне сърцето на поета, да го изпече и да го поднесе за вечеря на невярната принцеса. И да я накара да го изяде. Лютичето има късмет, че не е паднал в ръцете на принца, докато е бил още жив. Ние също имаме късмет…
— Това тепърва ще се разбере.
— Лютичето ми каза, че принцеса Анариета го обича безумно.
— Лютичето винаги така казва.
— Затваряйте си устата! — промърмори Милва, спирайки коня си и вдигайки лъка.
Прибягвайки от дърво до дърво, към тях се носеше разбойник без шапка и без оръжие. Без да забележи нищо около себе си, той тичаше напред, падаше, ставаше, пак побягваше и отново падаше. И при това пищеше. Тънко, пронизващо, зловещо.
— Какво става? — учуди се Ангулеме.
Милва безмълвно опъна лъка. Но не стреля — изчакваше бандитът да се приближи, а той тичаше право към тях, сякаш не ги виждаше. Притича между конете на вещера и Ангулеме. Те видяха лицето му, бяло като извара и изкривено от ужас, видяха изцъклените му очи.
— Какво става, по дяволите? — повтори Ангулеме.
Милва се отърси от вцепенението, обърна се в седлото и пусна една стрела в кръста на беглеца. Разбойникът изкрещя и рухна в папратта.
Земята потрепери. От близкия дъб се посипаха жълъди.
— Интересно, от какво ли бягаше така? — попита Ангулеме.
Земята потрепери отново. Зашумяха храсти, затрещяха клони.
— Какво е това? — едва не изстена Милва, надигайки се на стремената. — Какво е това, вещерю?
Гералт вдигна поглед, видя какво се приближава и въздъхна гръмко. Ангулеме също го видя. И пребледня.
— О, мамка му!
Конят на Милва също го видя и зацвили панически, вдигайки се на задните си крака, и се разтресе. Стрелкинята излетя от седлото и тежко се строполи на земята. Конят се понесе към гората. Кобилата на вещера, без да мисли, хукна подире му, неудачно избирайки път под ниско спускащ се дъбов клон. Клонът изхвърли вещера от седлото. От удара и болката в коляното той едва не изгуби съзнание.
Ангулеме успя да задържи буйстващия си кон, но в края на краищата и тя се озова на земята, а конят избяга, като за малко не стъпка надигащата се от земята Милва.
И тогава те видяха ясно това, което се приближаваше към тях. И изобщо престанаха да се учудват на паниката на животните.
Съществото наподобяваше гигантско дърво, клонест вековен дъб, а може би и наистина беше дъб. Но много нетипичен дъб. Вместо да стои на някоя поляна сред окапалите листа и жълъди, и да позволява на катериците да тичат по него и на птичетата да цвъкат върху него, този дъб спокойно маршируваше из гората, отмерено топуркаше с дебелите си корени и размахваше клони. Дебелият дънер — или туловище? — на чудовището беше около два сажена в диаметър, а зеещата в него дупка май изобщо не беше дупка, а паст, защото мляскаше със звук, наподобяващ хлопане на тежки порти.
Макар че под гигантската му тежест земята трепереше така, че му беше трудно да запази равновесие, съществото се носеше през неравностите удивително ловко. И придвижването му си имаше своята цел.
Пред очите им то замахна с клони и със свистене измъкна от една яма скрил се бандит — толкова ловко, колкото щъркел изважда от тревата криеща се там жаба. Оплетеният с клони негодник увисна в короната, виейки толкова пронизително, че да му стане жал на човек. Гералт забеляза, че в короната на дървото вече висят трима хванати по подобен начин разбойници. И един нилфгардец.
— Бягайте… — прошепна той, напразно опитвайки се да се изправи. Усещането беше такова, сякаш някой ритмично забиваше пирон в коляното му. — Милва, Ангулеме… Бягайте…
— Няма да те изоставим!
Дъбозвярът ги чу, радостно размаха клони и се насочи към тях. Полагайки усилия напразно да вдигне Гералт, Ангулеме изруга особено цветисто. С треперещи ръце Милва се опита да сложи стрела на тетивата, което беше безсмислено и глупаво.
— Бягайте!
Беше твърде късно. Дъбозвярът вече беше при тях. Парализирани от ужас, сега те ясно виждаха плячката му — четирима разбойници, висящи в оплелите ги клони. Двама явно бяха живи, защото издаваха хрипливи звуци и ритаха с крака. Третият, изглежда, беше изгубил съзнание и висеше отпуснато. Чудовището явно се стараеше да ги хване живи. Но с четвъртия май не му беше провървяло — явно по невнимание го беше стиснало прекалено силно, което си личеше по изцъклените очи на жертвата и по прехапания език, паднал върху изцапаната с кръв и повръщано брадичка.