В следващата секунда те също висяха във въздуха, оплетени с клони, и крещяха в един глас.
— Дий, дий, дий — чуха отдолу, откъм корените. — Дий, дий, Дръвче.
Зад дървото, леко подкарвайки го с пръчка, тичаше млада друидка с бяла роба и венец на косата.
— Не ги наранявай, Дръвче, не ги стискай. По-нежно. Дий, дий, дий.
— Ние не сме разбойници… — простена отгоре Гералт, едва изтръгвайки глас от своите стиснати от клоните гърди. — Кажи му да ни пусне. За нищо не сме виновни…
— Всички така казват. — Друидката прогони пеперудата, кръжаща над главата й. — Дий, дий, дий.
— Напишках се… — застена Ангулеме. — Мамка му, напишках се!
Милва само изхриптя. Главата й се отпусна върху гърдите. Гералт изруга грозно. Това беше единственото, което можеше да направи.
Подкарваният от друидката дъбозвяр бягаше спокойно из гората. Всички, които все още бяха в съзнание, тракаха със зъби в ритъма на подскоците на съществото. Чак се носеше ехо.
Скоро се озоваха на просторна поляна. Гералт видя група облечени в бяло друиди, а до тях — втори дъбозвяр. Той имаше по-слаб улов — от клоните му висяха трима бандити, и като че ли само един от тях беше жив.
— Престъпници, разбойници, мерзавци — обади се отдолу един от друидите, старец, опиращ се на дълга тояга. — Разгледайте ги както трябва. Вижте какво наказание очаква в гората Мирквид престъпниците и негодниците. Вижте и запомнете. Ще ви пуснем, за да може да разкажете на другите всичко, което видите сега. Като предупреждение!
В самия център на поляната се издигаше огромен куп от трупи и клони, а върху купа, подпряна с прътове, стоеше изплетена от върбови клони клетка във формата на огромна кукла. Клетката беше пълна с гърчещи се и крещящи хора. Вещерът ясно чуваше ужасеното жабешко врещене на разбойника Славея. Виждаше бялото като платно, изкривено от панически страх лице на полуелфа Ширу, притиснато към прътите на клетката.
— Друиди! — изкрещя Гералт, влагайки във вика всичките си сили. — Госпожо фламиника! Аз съм вещерът Гералт!
— Не разбрах? — отговори отдолу висока слаба жена с прихванати от имелов венец коси с цвят на сива стомана, падащи върху гърба й.
— Аз съм Гералт… Вещерът… Приятелят на Емиел Регис…
— Повтори, че не те чух.
— Гера-а-алт! Приятелят на вампира!
— А! Защо не каза веднага!
Друидката със стоманените коси даде знак и дъбозвярът ги пусна на земята. Не особено нежно. Те паднаха, неспособни да се изправят. Милва беше в безсъзнание, от носа й течеше кръв. Гералт с усилие застана на колене и се наведе към нея.
Стоманокосата фламиника застана отстрани, изкашля се. Лицето й беше много слабо и дори костеливо, неприятно напомнящо за череп, облечен с кожа. Светлосивите й като синчец очи гледаха меко и добродушно.
— Изглежда, са й счупени ребрата — каза тя, гледайки Милва. — Но ние сега ще оправим всичко. Лечителите ни незабавно ще й окажат помощ. Съжалявам за случилото се. Но откъде можехме да знаем какви сте? Не съм ви канила в Каед Мирквид и не съм давала съгласието си да влизате във владенията ни. Наистина, Емиел Регис гарантира за вас, но присъствието в нашата гора на вещер, наемен убиец на живи създания…
— Ще си тръгна веднага, уважаема фламиника — увери я Гералт. — Веднага, след като…
Той млъкна, виждайки друидите с горящи съчки, приближаващи се към кладата и към пълната с хора върбова кукла.
— Не! — извика той, стискайки юмруци. — Почакайте!
— Тази клетка — каза фламиниката, сякаш не го е чула — трябваше да служи за зимна хранилка за гладуващите животни и да стои в гората, пълна със сено. Но когато хванахме тези мерзавци, си спомних за гнусните клевети и слухове, които разпространяват за нас хората. Добре, помислих си, ще получите вашата Върбова жена. Вие сами измислихте този ужасен кошмар, така че сега ще ви го осигуря…
— Заповядай им да спрат — задъха се вещерът, — уважаема фламиника… Не ги палете… Един от бандитите има важни за мен сведения…
Фламиниката скръсти ръце на гърдите си. Светлосивите й очи бяха все така меки и добри.
— О, не — каза тя сухо. — Аз не вярвам в институцията ключов свидетел. Избягването на наказанието е неморално.
— Стойте! — извика вещерът. — Не палете огъня. Стойте…
Фламиниката направи кратък жест с ръка и дъбозвярът, все още стоящ наблизо, раздвижи един от клоните си и го сложи на рамото на вещера. Гералт рязко седна.