Апанаж-граф Тройден формално се смятал за васал на Редания, но не бил типичният васал: нямал никакви васални и данъчни задължения. Дори не трябвало да полага чисто церемониалната васална клетва; от него се изисквало единствено да поеме задължението да не вреди. Според някои Радовид просто е проявил милост, знаейки, че от ковирската „собственост на кралството“ нито може да се събере данък, нито може да се получи някаква помощ при война. Според други Радовид чисто и просто не можел да понася апанаж-графа и му се повдигало само при мисълта, че брат му може да се яви лично в Третогор, за да иска пари или военна помощ. Никой не знае как е било в действителност, но както е било, така си и останало. Дълги години след смъртта на Радовид I в Редания продължил да действа законът, въведен по време на великия крал: първо, графство Ковир е васално, но не е задължено нито да плаща данъци, нито да служи; второ, властта в ковирския апанаж се предава изцяло в рода на Тройденидите; трето, Третогор не се меси в делата на Тройденидите; четвърто, членовете на рода Тройден не се канят на тържествата в Третогор, свързани с националните празници; пето — не се канят на каквито и да е други празници.
По принцип се знаело малко за нещата, случващи се на север, но пък и почти никой не се интересувал от тях. До Редания достигали — предимно по заобиколни пътища, през Каедвен — сведения за конфликти между ковирското графство и северните владетели с по-нисък ранг. За примирия и войни — с Хенгфорс, Малеоре, Крейден, Талгар и други държави с трудно запомнящи се имена. Някой си победил някого и го погълнал, други се обединили в резултат на династичен съюз, трети разбил някой си и го завладял — общо взето не било много ясно кой, кого, кога и защо.
Но разнасящите се новини за войни и сблъсъци привличали на север всякакви побойници, авантюристи, любители на приключения и други хора с неспокоен дух, които скитали по света в търсене на плячка и възможности за преживяване. Стичали се от всички страни на света, дори от толкова отдалечени държави като Цинтра и Ривия. Но най-вече се срещали жители на Редания и Каедвен. Именно от Каедвен в Ковир пристигали конни отряди — дори се носел слух, че начело на един от тях била Аиден, разбунтувалата се срещу баща си незаконна дъщеря на каедвенския монарх. В Редания разправяли, че в Ард Карайг обмисляли анексия на северното графство и отделянето му от реданското кралство. Някои дори започнали да говорят за необходимостта от въоръжена интервенция.
Но Третогор демонстративно обявил, че северът ни най-малко не го интересува. Както заявили кралските юристи, в случая бил в сила принципът на взаимността: ковирският апанаж няма никакви задължения и повинности пред короната, съответно короната не оказва никаква помощ на Ковир. Още повече, че Ковир никога не бил молил за помощ.
В същото време Ковир и Повис излизали от водещите се на север войни все по-силни и по-могъщи. Но по онова време едва ли някой се е досещал, че е така. Най-очевидният сигнал за нарастващото могъщество на севера бил увеличаващият се износ.
Десетилетия наред за Ковир се говорело, че единственото му богатство са пясъкът и морската вода. Хората си припомнили тази шега, когато ковирските фабрики и солници фактически монополизирали световния пазар на сол и стъкло.
Но въпреки че стотици хора пиели от чаши с емблемите на ковирските фабрики и солели супите си със сол от Повис, в съзнанието им този край си оставал невероятно далечен, недостъпен, суров и недружелюбен. И най-вече — различен.
В Редания и Каедвен вместо „върви по дяволите“ казвали „върви в Повис“. „Ако при мен не ви харесва — говорели майсторите на опърничавите си калфи, — прав ви път към Ковир!“. „Порядките тук не са като ковирските!“ — крещели професорите на разбъбрилите се студенти. „Иди в Повис да се правиш на умник!“ — викали селяните на синовете си, критикуващи остарялото рало и метода за обработка на земята чрез изгаряне.
Накратко: на онези, на които не им харесват тукашните порядки, прав им път към Ковир!
Хората, за които били предназначени подобни изказвания, полека-лека започнали да се замислят и скоро установили, че наистина никой, абсолютно никой не им прегражда пътя към Ковир и Повис. Северът бил залят от втора вълна на емиграция. Също като първата, и тази се състояла предимно от недоволни чудаци, които се различавали от останалите и търсели нещо различно. Но този път това не били скарани с живота и негодни за нищо авантюристи. Или поне не били само те.