— Към Енсенада ли плаваме?
— Да, графе — потвърди посланикът. — Министърът на външните работи беше пределно ясен, че иска да ви види веднага след пристигането ви, затова ви водя направо в Енсенада. Довечера ще ви изпратя лодка в двореца, защото бих желал да ви поканя на вечеря…
— Моля да ме извините, Ваше Превъзходителство — прекъсна го Дийкстра, — но задълженията не ми позволяват да приема поканата. Чакат ме куп въпроси за разрешаване, а времето е малко, налага се да поставя работата преди удоволствието. Ще вечеряме заедно някой друг път. В по-щастливи и по-спокойни времена.
Посланикът се поклони и скришом въздъхна с облекчение.
Естествено влязоха в Енсенада през задния вход. Дийкстра беше особено доволен от този факт. От Големия канал до парадния вход на кралската резиденция, към изумителния, подпрян на стройни бели колони фронтон, водеше широка, но адски дълга стълба от бял мрамор. Водещата към един от многобройните задни входове стълба беше далеч не толкова ефектна, но много по-лесна за преодоляване. Въпреки това, докато я изкачваше, Дийкстра хапеше устни и тихо ругаеше под нос, така че да не го чуят придружаващите го гвардейци, лакеи и майордомът.
В двореца го очакваха нови стълби и ново изкачване. Дийкстра отново изруга под нос. Може би влагата, студът и неудобното положение в лодката бяха причина за тъпата, постоянна болка в счупения и излекуван по магически начин глезен. И за лошите мисли. Дийкстра изскърца със зъби. Той знаеше, че и вещерът, който беше виновен за страданията му, също беше потрошен. И силно се надяваше Гералт също да се разкъсва от болка и му желаеше от сърце да го боли колкото може по-дълго и по-силно.
Навън вече се спускаше здрач, коридорите на Енсенада бяха тъмни. Пътят, по който Дийкстра следваше мълчаливия майордом, се осветяваше от разположени нарядко по коридора лакеи със светилници в ръце. А пред вратите на стаята, в която го въведе майордомът, стояха въоръжени с алебарди гвардейци, така изпънати и неподвижни, сякаш и в задниците им бяха заврени алебарди. Тук лакеите със светилниците бяха разположени по-начесто — светлината направо блестеше в очите. Дийкстра донякъде се изненада от тържествеността, с която го посрещнаха.
Щом влезе в стаята, изненадата му изчезна на мига. И той се поклони ниско.
— Приветствам те, Дийкстра — каза Естерад Тисен, крал на Ковир, Повис, Нарока, Велхад и Талгар. — Не стой до вратата, ела по-близо. Да зарежем етикета, тази аудиенция е неофициална.
— Уважаема госпожо.
Съпругата на Естерад, кралица Зулейка, отвърна с разсеяно кимване на почтителния поклон на Дийкстра, без нито за миг да се откъсне от бродерията си.
Освен кралската двойка в огромната стая нямаше никой друг.
— Точно така. — Естерад беше забелязал погледа му. — Ще си поговорим на четири, извинявай, на шест очи. Мисля, че така ще бъде най-добре.
Дийкстра седна срещу Естерад, в посоченото кресло. Кралят беше наметнат с яркочервена, обшита с хермелин мантия, а на главата си носеше кадифена шапка, в тон с мантията. Както всички мъже от рода на Тисенидите, той беше висок, добре сложен и по разбойнически красив. Винаги изглеждаше силен и здрав; от него лъхаше аромат на морска вода и солен вятър, като при моряк, току-що върнал се от морето. Както и при останалите Тисениди, възрастта на краля трудно можеше да се определи. Съдейки по косите, кожата и ръцете — местата, по които най-добре можеше да се разчете възрастта, на Естерад можеха да се дадат четирийсет и пет години. Дийкстра знаеше, че той е на петдесет и шест.
— Зулейка — наведе се кралят към жена си, — погледни го. Ако не знаеше, че е шпионин, щеше ли да повярваш?
Кралица Зулейка беше ниска на ръст, по-скоро пълна, отколкото слаба, и симпатично грозновата. Обличаше се с характерния за този тип жени непретенциозни дрехи — рокли със свободна кройка, в сиво-кафяви тонове. На главата си носеше наследено от предшественичките си боне. Не ползваше никаква козметика и не носеше бижута.
— Добрата книга — проговори тя с тих, мелодичен глас — ни учи да бъдем сдържани в оценките за ближните си. Някой ден, казва тя, и вас някой ще ви оценява. И дано не е по външността.
Естерад Тисен погледна топло съпругата си. По всичко личеше, че той я обича безгранично, с любов, която за двайсет и девет години брачен живот изобщо не беше изстинала, дори напротив, сега пламтеше още по-топла и ярка. Твърдяха, че Естерад нито веднъж не е изневерил на Зулейка. Дийкстра не можеше да повярва на нещо толкова неправдоподобно. Самият той се беше опитал да пробута на краля няколко ефектни агентки, кандидатки за фаворитки — незаменим източник на информация. Нищо не се беше получило.