— Знам.
— Няма да ти дадат възможност да се защитиш. На такива като теб никога не им дават шанс да се оправдаят. Ще те овалят в смола… впоследствие. Постфактум. Пази се, Дийкстра.
— Пазя се. Няма да се доберат до мен.
— Но се добраха до твоя крал Визимир. Чух за това — кинжал отстрани, до дръжката…
— Крал се улучва по-лесно, отколкото шпионин. Няма да се доберат до мен. Никога няма да се доберат.
— И не бива. Знаеш ли защо, Дийкстра? Защото, дявол да го вземе, на тоя свят все трябва да е останала някаква справедливост.
И дойде денят, в който те си спомниха този разговор. И двамата. Кралят и шпионинът. Дийкстра си спомни за думите на Естерад в Третогор, когато се вслушваше в стъпките на убийците, приближаващи се от всички страни, по всички коридори на замъка. Естерад си спомни за думите на Дийкстра на широките стъпала на мраморната стълба, водеща от Енсенада до Големия канал.
— Можел е да се бори. — Замъглените, невиждащи очи на Гуискард Вермулен се взираха в бездната на спомените. — Убийците били трима, а дядо бил силен мъж. Можел е да се бори, да се защитава до момента, когато пристигне стражата. А можел и просто да избяга. Но там била и баба Зулейка. Дядо прикривал и защитавал Зулейка, само Зулейка, за себе си не помислил. Когато накрая пристигнала помощ, Зулейка нямала дори драскотина. Естерад бил получил повече от двайсет удара. Умрял три часа по-късно, без да дойде в съзнание.
— Чел ли си Добрата книга, Дийкстра?
— Не, Ваше Кралско Величество. Но знам какво е написано в нея.
— Вчера, представи си, реших да я отворя напосоки. И се натъкнах на следното изречение: „По пътя към вечността всеки трябва да върви по собствените си стъпки и да носи собственото си бреме.“ Какво мислиш за това?
— Трябва да тръгвам, кралю Естерад. Дойде часът да понеса собственото си бреме.
— Бъди здрав, шпионино.
— Бъди здрав, кралю.
Девета глава
Отдалечихме се на около шестстотин стаяния на юг от древния и славен Асенгард, към областта, наречена Стоезерие. Ако погледнете към тази област отвисоко, ще видите безброй езера, оформени в най-разнообразни фигури. Водачът ни, елфът Авалак’х, ни нареди да издирим сред тези фигури онази, която прилича на трифолиум. И наистина имаше такава фигура. При това изглеждаше, че там има не три, а четири езера, защото едното, продълговато, точещо се от север на юг, приличаше на лист от цветна дръжка. Това езеро, наречено Тарн Мира, е заобиколено от черна гора, а при северния му край се издига странната кула, наречена Кулата на лястовицата, на елфически език — Tor Zireael.
В първия момент не видяхме нищо, освен мъгла. Тъкмо се канех да се обърна към елфа Авалак’х и да го попитам за тази кула, когато той сам заговори: „Трябва да чакаме и да се надяваме. Надеждата ще се отплати със светлина и с добри магии. Вгледайте се във водните дълбини, там ще видите носителите на добрите новини.“
Тази книга е измама от първата до последната си страница. Руините край езерото Тарн Мира са изследвани многократно. Въпреки твърденията на Б. Бекуйзен, в тях няма никаква магия и следователно не могат да бъдат развалините на легендарната Кула на лястовицата.
— Идват! Идват!
Йенефер, която придържаше с двете си ръце косата си, разрошвана от наситения с влага въздух, се спря до перилата на стълбата, отстъпвайки пред тичащите към брега жени. Прибоят, подпомаган от западния вятър, с грохот разбиваше вълните в брега, от пукнатините между скалите се издигаха бели пискюли от пяна.
— Идват! Идват!
От горните тераси на цитаделата Каер Тролд, главната твърдина на Ард Скелиг, се виждаше почти целият архипелаг. Точно зад теснината лежеше Ан Скелиг, плосък и нисък от южната страна, стръмен и прорязан от фиорди от невидимата северна страна. Далеч вляво от острите върхове на рифовете, вълните се разделяха от високия и зелен Спикерог, чиито планини и върхове се губеха в облаците. Вдясно се виждаха стръмните сипеи на остров Ундвик, гъмжащи от чайки, корморани, буревестници и рибояди. Зад Ундвик се забелязваше гористият конус на Хиндарсфял, най-малкият остров от архипелага. Ако човек се качи на върха на някоя от кулите на Каер Тролд и погледне на юг, ще може да види самотния, сякаш отхвърлен от останалите остров Фаро, издигащ се над водата като гръб на огромна риба, за която океанът е твърде плитък.