Йенефер се спусна до по-ниската тераса и се спря до група жени, на които гордостта и общественото положение не им позволяваха да хукнат към брега и да се смесят с развълнуваната тълпа. Долу, под терасата, се простираше пристанищният град, черен и безформен, като изхвърлено на брега морско ракообразно.
От теснината между Ан Скелиг и Спикерог един след друг се появяваха дракари. Платната им пламнаха на слънцето в бели и червени цветове, блеснаха изпъкналостите на щитовете, окачени по бордовете.
— „Рингхорн“ плава първи — каза една от жените. — След него е „Фенрис“…
— „Тигла“ — възбудено възкликна друга. — След него „Драк“… После виждам „Хавфру“…
— „Ангира“… „Тамара“… „Дария“… Не, това е „Скорпена“, не „Дария“. Няма я „Дария“…
Млада жена с дебела светла плитка, придържаща с ръцете си вече доста наедрелия си корем, изохка приглушено, пребледня и изгуби съзнание, отпускайки се на площадката на терасата като откъснала се от халките завеса. Йенефер веднага скочи към нея, падна на колене, докосна корема на жената с пръсти и произнесе заклинание, прекратявайки спазмите. Силно и уверено стабилизира заплашващата да се прекъсне връзка на матката с плацентата. За по-сигурно произнесе още едно успокояващо и защитно заклинание за детето, чиито движения усещаше под дланите си.
За да не хаби магическата си енергия, тя свести жената с няколко плясвания по бузите.
— Вдигнете я. Внимателно.
— Глупавичката тя… — каза една от по-възрастните жени. — Малко оставаше…
— Паникьоса се… Може нейният Нилс да е още жив, може да е на някой друг дракар…
— Благодарим ви за помощта, госпожо магьоснице.
— Вдигнете я — повтори Йенефер, като се изправи и преглътна една ругатня: когато падна на колене, роклята й се пръсна по шевовете.
Слезе на следващата тераса. Дракарите един по един се приближаваха към брега, войните слизаха на кея. Брадатите, окичени с оръжия берсерки от Скелите. Мнозина носеха бели превръзки. Мнозина не можеха да вървят сами и бяха принудени да използват помощта на другарите си. Някои се налагаше да бъдат носени.
Скупчилите се на кея жени от Скелиге забелязваха мъжете си, викаха и плачеха от щастие — ако щастието им се усмихнеше. А ако не — припадаха. Или си отиваха бавно, тихо, без да произнесат дори една дума. Понякога се оглеждаха с надеждата, че в пролива ще блеснат белите и червени платна на „Дария“.
Но нея я нямаше.
Йенефер забеляза извисяващата се над останалите буйна червена коса на Крах ан Крайт, ярлът на Скелиге, един от последните, слезли от палубата на „Рингхорн“. Ярлът издаваше заповеди, проверяваше, грижеше се за всичко. Две жени, които не откъсваха поглед от него — едната светлокоса, другата тъмнокоса — плачеха. От щастие. След като се увери, че се е погрижил за всичко и нищо не е пропуснал, ярлът се приближи до жените, притисна ги в мечешките си обятия и ги разцелува. А след това вдигна глава и видя Йенефер. Очите му пламнаха, загорялото му лице застина като каменна скала, като бронзова изпъкналост на щит.
„Той знае — помисли си магьосничката. — Новините се разпространяват бързо. Още по време на плаването ярлът е разбрал, че преди два дни са ме хванали с мрежа в пролива до Спикерог. Знаел е, че ще ме завари в Каер Тролд. Магия или пощенски гълъби?“
Той не бързаше да се приближи до нея. От него лъхаше на море, сол, сила и умора. Тя го погледна в светлите очи и веднага в ушите й гръмнаха бойните викове на берсерките, грохотът на щитовете, звънът на мечове, воплите на умиращите, крясъците на хората, скачащи в морето от горящата „Дария“.
— Йенефер от Венгерберг.
— Крах ан Крайт, ярл на Скелиге. — Тя леко наведе глава.
Той не отвърна на поклона й. „Лошо“ — помисли си тя.
В този миг той забеляза синината, спомен за удара с гребло, лицето му отново застина, устните потръпнаха, разкривайки за миг зъбите му.
— Онзи, който те е бил, ще отговаря за това.
— Никой не ме е бил. Спънах се на стълбите.
Той я погледна внимателно, след което сви рамене.
— Щом не искаш да се оплакваш, твоя воля. Нямам време да се занимавам с разследвания. А сега ме чуй какво ще ти кажа. Слушай внимателно, защото това ще бъдат единствените думи, които ще чуеш от мен.
— Слушам те.
— Утре ще те качат на един дракар и ще те отведат в Новиград. Там ще те предадат на градските власти, а след това — на темерските или реданските, в зависимост от това кой ще те поиска пръв. А аз знам, че и едните, и другите те искат еднакво силно.
— Това ли е всичко?
— Почти. Само едно малко пояснение. Твърде често островите Скелиге са ставали убежище на хора, преследвани от закона. Не че при нас, на Островите, няма достатъчно възможности да се изкупи вината с тежък труд, мъжество, самопожертвователност, кръв. Но не и в твоя случай, Йенефер. Няма да ти дам убежище. Ако си разчитала на това, не си познала. Ненавиждам такива като теб, ненавиждам хора, които воюват, за да се сдобият с власт, които поставят личния си интерес над обществения, влизат в съюз с враговете си и предават онези, на които дължат не само послушание, но и благодарност. Ненавиждам те, Йенефер, защото именно тогава, когато заедно със своите другари-бунтовници по нилфгардско внушение вдигна бунт на Танед, моите дракари се намираха при Атре, моите момчета отиваха на помощ на тамошните въстаници. Триста мои момчета се изправиха срещу две хиляди черни! Все някаква награда трябва да има за мъжеството и верността, все някакво наказание трябва да има за подлостта и предателството! С какво мога да наградя загиналите? С празни гробове? С надписи, изсечени на обелиски? Не! Наградите и почестите за падналите ще бъдат други. Заради тяхната кръв, попила в дюните на Атре, Йенефер, твоята кръв ще потече по дъските на ешафода.