— Не съм виновна. Не съм участвала в заговора на Вилгефорц.
— Доказателства за това ще представиш на съдиите. Аз няма да те съдя.
— Само дето вече си ме осъдил, произнесъл си присъдата.
— Стига празни приказки! Казах! Утре сутрин, на изгрев-слънце, ще се отправиш към Новиград, окована във вериги, за да застанеш пред кралския съд, който ще ти определи подходящо и справедливо наказание. А сега ми дай дума, че няма да се опиташ да прилагаш магия.
— А ако не обещая?
— Марквар, нашият магьосник, загина на Танед; сега си нямаме магик, който да може да те държи под контрол. Но знай, че ще се намираш под непрекъснатото наблюдение на най-добрите стрелци на Скелиге. Ако дори само помръднеш подозрително с пръсти, незабавно ще бъдеш застреляна.
— Ясно — кимна тя. — Тогава обещавам.
— Прекрасно. Благодаря. Сбогом, Йенефер. Утре няма да те изпращам.
— Крах.
Той се завъртя на пети.
— Слушам те.
— Нямам никакво желание да се качвам на кораба за Новиград. Нямам време да доказвам невинността си на Дийкстра. Не мога да рискувам скоро след ареста ми да умра от внезапен кръвоизлив в мозъка или да се самоубия по някакъв ефектен начин. Не мога да губя време и да поемам такъв риск. Не мога да ти обясня защо е рисковано за мен. Но нямам намерение да отплавам за Новиград и няма да отплавам.
Той я изгледа продължително.
— Няма ли? Интересно, кое те кара да мислиш така? Да не би това, че някога ни свързваше любовна страст? Не разчитай на това, Йенефер. Каквото било, било.
— Знам и не разчитам на това. Но няма да отплавам за Новиград, ярле, защото трябва спешно да се притека на помощ на една личност, на която се заклех, че няма да я изоставя в беда. И ти, Крах ан Крайт, ярл на Скелиге, ще ми помогнеш. Защото и ти си дал същата клетва. Преди десет години, точно на това място, където стоим сега, на този кей. На същата тази личност, Цири, внучката на Каланте, Лъвчето от Цинтра. Аз, Йенефер от Венгерберг, смятам Цири за своя дъщеря. Затова от нейно име настоявам да спазиш клетвата си. Спази я, Крах ан Крайт, ярл на Скелиге.
— Наистина ли? — попита още веднъж Крах ан Крайт. — Дори няма да опиташ? Нито едно от тези ястия?
— Наистина.
Ярлът не настоя, взе си омар от таблата, сложи го на дъската и със силен и точен удар на късата си брадвичка го разцепи по дължина. Поръси го обилно с лимон и чеснов сос и започна да изчопля месото от черупката. С пръсти.
Йенефер се хранеше благовъзпитано, със сребърни нож и вилица; похапваше овнешка пържола със спанак, приготвена специално за нея от изненадания и като че ли леко обиден готвач. Но магьосницата не пожела нито стриди, нито миди, нито маринована в собствен сос сьомга, нито супа от морски дреболийки, нито задушена опашка от морска жаба, нито запечена риба-меч, нито пържена мурена, нито октоподи, нито крабове, нито омари, нито морски таралежи. И дори отказа пресните водорасли.
Всичко, дори и най-малко свързано с морето, й напомняше за Фрингила Виго и Филипа Ейлхарт, за дяволски рискованата телепортация, падането в морските вълни, морската вода, която трябваше да поглъща противно на желанието си, и с хвърлената върху нея рибарска мрежа, в която, между другото, се бяха заплели водорасли, на вид точно същите, като тези в чинията. Водорасли, превръщани на каша от парализиращите волята й, болезнени удари с весла по главата и гърба й, нанасяни от скелигските рибарки.
— И така — продължи разговора Крах, изсмуквайки месото от прекършените в ставите щипки на омара, — аз реших да ти повярвам, Йенефер. Но знай, че не го правя заради теб. Блодгеас, кръвната клетва, която дадох на Каланте, наистина ми връзва ръцете. Затова, ако намерението ти да помогнеш на Цири не е лъжливо и е искрено — а аз предполагам, че е такова, — то аз нямам друг избор: длъжен съм да ти помогна да изпълниш намеренията си…