— Засищайки желанието за мъст?
— Да.
— Съжаляваш ли?
— Не.
Болка. Чудовищна болка в изтезаваните ръце и пръсти.
— Да, виновна съм! Това ли искаше да чуеш? Признание и разкаяние? Искаш да видиш как Йенефер от Венгерберг се разкайва и се бие в гърдите? Не, няма да ти доставя това удоволствие. Признавам вината си и чакам наказанието си. Но няма да дочакаш разкаянието ми!
Болката достига предела на онова, което може да понесе човек.
— Броиш предадените, измамените, използваните от мен, обвиняваш ме от името на онези, които са загинали от моята ръка или са сложили край на живота си заради мен? Това, че някога дори съм посягала на себе си? Значи съм имала причини! За нищо не съжалявам! Дори ако можех да върна времето назад… За нищо не съжалявам.
На рамото й кацна сокол.
Кулата на лястовицата. Кулата на лястовицата. Бързай към Кулата на лястовицата. Дъще моя.
Петелът Камби кукурига.
Цири препуска в галоп, яхнала врана кобила, пепеляворусите й коси се развяват на вятъра. От лицето й капе кръв, яркочервена, жива… Враната кобила се издига като птица и леко прелита над портата. Цири се олюлява на седлото, но не пада…
Цири посред нощ, в каменисто-пясъчна пустиня, с вдигната ръка, от ръката се отделя блестящо кълбо… Еднорог, биещ с копито в чакъла… Много еднорози… Огън… Огън…
Гералт на мост. В битка. В огън. Пламъците се отразяват в острието на меча.
Фрингила Виго, с широко отворени от удоволствие зелени очи, тъмната й подстригана глава лежи върху разтворена книга, върху фронтисписа… Вижда се част от заглавието: „Забележки върху неизбежната смърт…“
В очите на Фрингила се отразяват очите на Гералт.
Бездна. Дим. Стълба, водеща надолу. Стълба, по която трябва да се мине. Нещо приключва. Наближава Tedd Deireadh, Времето на края…
Мрак. Влага. Пронизващ студ от каменни стени. Студено на китките, на глезените. Болка, пулсираща болка в осакатените ръце, разкъсваща болка в размазаните пръсти…
Цири я държи за ръката. Дълъг, тъмен коридор, каменни колони, а може би статуи… Мрак. В мрака се носи шепот, тих като шума на вятър.
Врати. Безкраен брой врати с гигантски тежки крила се отварят беззвучно пред тях. А на края, в непрогледната тъма, са онези, които няма да се отворят сами. Които не бива да се отварят.
Ако се страхуваш, върни се.
Тези врати не трябва да се отварят. Знаеш го много добре.
Знам.
И въпреки това ме водиш тук.
Ако се страхуваш, върни се. Още не е късно. Все още има време да се върнеш.
А ти?
За мен е късно.
Петелът Камби кукурига.
Настъпил е Tedd Deireadh.
Aurora borealis.
Разсъмване.
— Йенефер, събуди се.
Тя надигна глава. Погледна към ръцете си. Бяха на мястото си. Цели.
— Сигрдрифа? Заспала съм…
— Да вървим.
— Къде? — попита тя. — Сега пък къде?
— Не разбирам за какво говориш. Да вървим. Трябва да видиш нещо. Случи се нещо… Нещо невероятно… Никоя от нас не знае как да го обясни. Но аз се досещам. Милостта… Богинята е проявила милост към теб, Йенефер.
— За какво говориш, Сигрдрифа?
— Погледни.
Тя погледна. И гръмко въздъхна.
Брисингамен, свещената скъпоценност на Модрон Фрея, вече не висеше на шията на богинята. Тя лежеше в краката й.
— Правилно ли чух? — попита Крах ан Крайт. — Отиваш с това магическо устройство на Хиндарсфял? Жриците ще ти дадат свещения диамант? Ще ти позволят да го използваш в адската си машина?
— Да.
— Я виж ти, Йенефер. Да не би жриците да са те посветили в своята вяра? Какво се случи там, на острова?
— Не е важно. Връщам се в храма и това е.
— А финансовата подкрепа, за която ме помоли? Ще имаш ли нужда от нея?
— Най-вероятно да.
— Сенешал Гутлаф изпълни всичките ти поръчки. Но, Йенефер, побързай да похарчиш парите. Получих нови сведения. Побързай.
— По дяволите! От това се страхувах. Вече знаят къде съм?
— Все още не. Но ме предупредиха, че може да се появиш на Скелиге и ако това се случи, препоръчаха незабавно да те арестувам. Заповядаха дори по време на експедициите да вземам пленници и да изтръгвам от тях информация за теб, дори и да е откъслечна. За твоето пребиваване в Нилфгард или в провинциите. Побързай, Йенефер. Ако те проследят и се доберат дотук, на Скелиге, аз ще се окажа в леко затруднено положение.
— Ще направя всичко, което е по силите ми. Ще се постарая да не те компрометирам. Не се бой.
Крах оголи зъбите си в усмивка.
— Казах „леко“. Не се боя. Нито от крале, нито от магьосници. Нищо не могат да ми направят, защото съм им нужен. А аз съм длъжен да ти помогна по силата на васалната клетва. Да, да, правилно ме разбра. Формално аз си оставам васал на цинтрийската корона. А Цирила има формални права над тази корона. И като представяш Цирила в качеството си на единствен неин опекун, ти имаш формалното право да ми заповядваш, да изискваш послушание и подчинение.